С единствената цел да накара хората още повече да му завиждат за парите — за да се схванела веднага разликата. Но мнозина не били в състояние да видят и осъзнаят цената му поради неговата „симпатичност“, неговото кокетство, неговия снобизъм, поради неговото влечение изобщо към светски живот — което било всъщност нещо ужасно. Нима не намирам, питаше ме тя, че целият този тукашен весел, артистично украсен бит, например това изящно бидермайеровско празненство в клуб „Кокочело“, на което и ние бяхме присъствували, е в мъчителен контраст със скръбта и съмнителността на живота? Нима не ми е познат ужасът от духовната пустота и нищожност, които царуват на обикновените „приеми“, в крещящо противоречие със свързаната с тях трескава възбуда от виното, музиката и скритите флуиди на човешките отношения? Понякога човек с очите си вижда как някой, спазвайки механично общоприетите норми, поддържа разговор, а мислите му през това време са съвсем другаде, именно при друго лице, което той наблюдава… А опустошенията на самото място, нарастващото безредие, разхвърляният, замърсен изглед на салона към края на „приема“. Тя признава, че след такъв прием понякога по цял час плаче в леглото си.
Така продължаваше тя да приказва, изразяваше повечето общи безпокойства и критики и изглеждаше да е забравила за Рудолф. Но щом заговори отново за него, стана ясно, че и през това време беше мислила за него. Ако говорела за неговия снобизъм, каза тя, под това трябвало да се разбира нещо съвършено безобидно, нещо само за смях, което все пак настройвало понякога и меланхолично. Така например той идвал като гост винаги последен, чувствувал нужда да кара другите да го чакат, винаги другите, а не той. Освен това държал сметка за конкуренцията, за светската ревност — разказвал, че вчера бил там и там, у Лангевишеви или както се казвали там приятелите му; у Ролвагенови, които имали две породисти щерки (като чуя думата „породисти“, просто настръхвам). Но споменавал това сякаш за да се извини, за да успокои съвестта си, един вид в смисъл: „Трябваше и там веднъж да се мярна“ — при което, човек можел да бъде сигурен, че и при онези говори същото, каквото и тук, тъй като желаел да поддържа у всекиго илюзията, че се чувствува най-добре, когато е с него — сякаш за хората това е много важно. Но в неговата убеденост, че с това причинява на всекиго радост, имало нещо заразително. Идвал, да речем, в пет часа на чай и заявявал, че обещал между пет и половина и шест да бъде някъде другаде, у Лангевишеви или Ролвагенови, което съвсем не било вярно. Сетне оставал до шест и половина, за да покаже, че тук му е най-приятно, че не може да се откъсне, че другите могат и да почакат — и бил толкова сигурен, че с това радва домакините, че те наистина може би се и радвали.
Ние се смеехме, но аз се отдавах на смеха въздържано, тъй като виждах, че веждите й се свиват от мъка. При това тя говореше тъй, сякаш смяташе, че е нужно — а дали не смяташе наистина, че е нужно — да ме предупреди да се предпазвам от любезностите на Швертфегер, в смисъл, да не им придавам твърде голямо значение. Те нищо не значели. Тя самата веднъж чула случайно дума по дума отдалече как той канел някого, за когото положително знаела, че му е напълно безразличен, да поседи още в компанията — и то с най-любезни, фамилиарно простонародни изрази като: „Ама недейте, не разваляйте играта, не си ходете още.“ Оттогава всички подобни увещания от негова страна, а такива за себе си тя вече е слушала, както съм щял и аз навярно да чуя, завинаги загубили за нея всякаква стойност.
С една дума, тя засвидетелствуваше мъчително недоверие в неговата сериозност, в неговите прояви на симпатия и внимание: например ако човек бил болен и той дойдел да го посети. Всичко това, както съм щял и сам да се убедя, се вършело само за да стане то по „симпатичен начин“ и защото той го смятал за подобаващо, за прието в обществото, а не от по-дълбоки подбуди — човек не трябвало да вади кой знае какви заключения от това. От него можели да се очакват и същински блудкавости, например ужасното възклицание: „Нещастни винаги ще се намерят!“ Тя с ушите си го чула от него. Някой на шега го предупредил да не прави нещастно едно момиче ли, една женена жена ли, и той действително самонадеяно отговорил: „Ах, нещастни винаги ще се намерят!“ Оставало човек и да помисли: „Господ да се смили над всичките! Колко смешно и позорно е да бъдеш един от тях!“