Впрочем тя не искала да бъде прекалено сурова — за каквато от думата „позорно“ би могла да бъде сметната. Нека не съм я разбирал зле: по начало и до известна степен Рудолф бил без съмнение благороден. Понякога с някой приглушен отговор, с един-единствен ням и отчужден поглед човек можел да го изтръгне сред обществото от шумното, обикновеното настроение и да го спечели донякъде за нещо по-сериозно. Ох, понякога той изглеждал наистина спечелен — така поддаващ се на влияние, какъвто си бил. Лангевишеви и Ролвагенови, или както те там да се казвали, се превръщали тогава за него в бледи сенки. Но достатъчно било, разбира се, да подиша друг въздух, да бъде изложен на други влияния, за да се проявяло вече пълното отчуждаване, безнадеждното отдалечаване, вместо доверието, вместо взаимното разбирателство. Но тогава той усещал това, защото бил всъщност чувствителен и разкаян, се стараел да поправи положението. Смешно и трогателно било да се слуша как тогава, за да възстанови отношенията, повтарял някоя повече или по-малко уместна дума, твоя собствена или която си цитирал между другото, от някоя книга — за да покаже, че не я е забравил и че все нещо разбира от висшите работи. Просто да се разплаче човек. И накрая неговото сбогуване на тръгване — тук пак се показвала готовността му за разкаяние и поправяне. Идвал и се сбогувал с някакви смешки на диалект, които те карат да се мръщиш и на които, поради умората, реагираш може би малко раздразнено. Но след като се е ръкувал наоколо и с останалите, връщал се назад и ти казвал простичко и сърдечно „сбогом“, на което естествено отвръщаш вече по-топло. Така той постигал добър завършек, тъй като такъв завършек му бил необходим. На другите два приема, които щял след това да посети, се повтаряло навярно пак същото…
Стига ли толкова? Това не е роман, при съставянето на който авторът да разкрива пред читателя сърцата на своите действуващи лица косвено, с помощта на сценично представяне. Като биографичен повествувател, на мене само ми подобава да наричам нещата непосредствено с техните имена и просто да констатирам душевните факти, които оказаха известно влияние върху хода на живота, който описвам. Но след необичайните изказвания, записани току-що от мене по памет, изказвания, бих казал, специфично интензивни, смятам, че за факта, който ще съобщя, не може да има вече никакво съмнение. Инес Роде обичаше малкия Швертфегер и тук възникваха два само въпроса: първо, дали тя знаеше това и, второ, кога, в кой момент нейното първоначално сестрински приятелско отношение към цигуларя беше придобило този пламенен и мъчителен характер.
На първия въпрос аз си отговарям с „да“. Една тъй начетена, би могло да се каже, психологично школувана и поетично контролираща преживяванията си девойка като нея е долавяла без съмнение развитието на своите чувства — колкото изненадващо, дори невероятно и да е изглеждало може би на нея в началото това развитие. Привидната наивност, с която разкриваше пред мене сърцето си, съвсем не свидетелствуваше, че тя не знаеше, защото това, което изглеждаше като простодушие, беше отчасти израз на непреодолима нужда да се изкаже, отчасти обаче и плод на доверието й към мене, едно доста своеобразно замаскирано доверие: защото тя се правеше донякъде, като че ли ме мисли за достатъчно простичък, за да не забележа нищо, което също би било един вид доверие, но всъщност желаеше и знаеше, че ще доловя истината, тъй като смяташе, за моя чест, че у мене нейната тайна ще бъде добре запазена. Това безусловно беше така. В моето човечно и дискретно съчувствие тя можеше да бъде сигурна, колкото и природно да е трудно за един мъж да се постави душевно и умствено на мястото на една жена, която е пламнала от любов към индивид от неговия пол. Не ще и дума, за нас е много по-лесно да разберем чувствата на един мъж към някое същество от женски пол — дори то и да ни е съвършено безразлично, — отколкото да се вживеем в увлечението на другия пол към едно лице от нашия. Да се „разбере“ това всъщност е невъзможно, ние го приемаме като образовани хора от обективно зачитане на природния закон и при такива случаи мъжът се държи обикновено много по-доброжелателно и толерантно от жената, която, узнавайки, че някоя нейна посестрима е запалила сърцето на някакъв мъж, гледа по начало на нея с доста злобни очи, дори и когато самата тя е напълно равнодушна към това сърце.