Следователно, приятелска добра воля за отзивчивост у мене не липсваше, макар че разбиране, в смисъл на вживяване в чувствата на Инес, природата не ми беше дала. Боже мой, хлапакът Швертфегер! Та чертите на лицето му имаха нещо мопсовско, гласът му беше гъгнещ, той изглеждаше много повече момче, отколкото мъж — макар и с готовност да подчертавам хубостта на сините му очи, добрата му фигура и приятното му свирене на цигулка и с уста, независимо изобщо от цялата му привлекателност. И тъй Инес Роде го обичаше, не сляпо, но затова пък с толкова по-дълбоко страдание в себе си аз гледах на това тъй, както и подигравателната и крайно високомерна към другия пол нейна сестра Клариса: също и на мене ми идеше да му викна „хоп!“. „Хоп, човече, какво чакате? Хайде, скачайте!“
Само че със скачането, дори Рудолф и да беше признал за себе си такова задължение, работата не беше толкова проста. Та нали там беше и Хелмут Инститорис, годеникът, или годеникът в бъдеще, женихът — и тук аз се връщам на поставения от мене въпрос, кога сестринското отношение на Инес към Рудолф се бе превърнало в страст. Моето човешко догаждане ми казваше: това ще е станало, когато доктор Хелмут, мъжът, се е сближил с нея, жената, и е започнал да я ухажва. Бях убеден, а и сега продължавам да вярвам, че Инес нямаше никога да се влюби в Швертфегер, ако не беше се появил Инститорис, женихът, в живота й. Той се домогваше до нея, но го вършеше, така да се каже, за друг. Защото, със своето ухажване и със свързания с това ход на мисли, този умерен човек можеше наистина да пробуди у нея жената — за това той все още беше способен. Но не за себе си можеше да я събуди той, макар че тя, от разумни съображения, беше готова да го последва — за това той вече не беше способен. И нейната пробудена женственост веднага се бе обърнала към друг, който бе предизвиквал дотогава у нея само спокойни полусестрински чувства и към когото сега се бяха разбудили съвсем други. Не може й дума да става, че тя го е смятала за подходящ, за достоен.
Но нейната меланхолия, която е търсела нещастието, се е спряла на него, на този, когото с потърсване е чувала да казва: „Нещастни винаги ще се намерят!“
И странно наистина! В своето увлечение към другия, тя беше възприела нещо от възхищението на незадоволителния си годеник пред бездушно инстинктивния „живот“, което толкова противоречеше на нейните възгледи, тя мамеше, така да се каже, Инститорис с неговото собствено умонастроение. Та не беше ли Рудолф в нейните меланхолно мъдри очи нещо като самия живот?
В сравнение с Инститорис, един обикновен доцент по изкуството, Швертфегер имаше на своя страна предимството вече на самото изкуство, което така подхранва страстта и одухотворява човека. От това личността на любимия естествено се възвишава, а чувствата към него получават, разбира се, все нова храна, когато с впечатленията от самата му личност почти непрестанно се свързват опияняващи впечатления и от изкуството. Всъщност Инес презираше гонитбата на красотата в този култивиращ чувствеността град, където майчиното й любопитство към по-свободните нрави я бе присадило, но за да не остане обществено изолирана, тя вземаше участие в празненствата на това общество, което представляваше един-единствен голям артистичен съюз, и тъкмо с това застрашаваше спокойствието, което тя търсеше. В спомените ми са се запазили характерни и обезпокоителни картини от онова време. Виждам как нашата група — семейството Роде, Кньотерихови, ако не се лъжа, и аз стоим сред множеството в първите редици на Цапфенщьосеровата зала след особено бляскавото изпълнение на една симфония от Чайковски и ръкопляскаме. Диригентът беше направил знак на оркестъра да стане, за да приеме заедно с него благодарността на публиката за хубавото изпълнение. Швертфегер, малко вляво, недалеч от концертмайстора (чието място щеше да заеме наскоро), стоеше с инструмента си под мишница, обърнал разгорещеното си и сияещо лице към залата, и сам кимаше за поздрав с не твърде позволена интимност към нас, докато Инес, която не можах да се въздържа да не погледна, склонила главата си косо напред, изострила напрегнато насмешливи устни, упорито бе спряла поглед в съвсем друга точка, там горе, в диригента, не, някъде още по-нататък, към арфите. Или: виждам Рудолф сам, ентусиазиран от стандартното постижение на някакъв гастролиращ събрат в изкуството, да стои пред столовете на почти опразнилата се зала и усърдно да ръкопляска нагоре към подиума, където този виртуоз вече за десети път излизаше да се покланя. На две крачки от него, сред безредно разместените столове, стои Инес, неуспяла тая вечер, както и всички ние, да се срещне с него. Тя го гледа и чака да свърши най-сетне с ръкоплясканията си, да се обърне, да я забележи и да я поздрави. Но той не спира и не я забелязва. По-право с ъгълчетата на очите си той поглежда към нея или, ако с това е вече много казано — неговите сини очи не са много точно спрени върху героя на подиума, те, без да са извърнати към ъглите, са леко отклонени към страната, където тя стои и чака, но той не престава да изразява бурно възторга си. Още няколко секунди, и тя рязко се обръща, бледна, гневно навъсена и забързва към изхода. Той веднага изоставя ръкопляскането, отказва се да вика още веднъж на подиума виртуоза и бързо тръгва след нея. На изхода я настига. Тя си налага физиономия, изразяваща най-студено учудване, че той е тук, че той изобщо съществува, не подава ръка, не го поглежда, не му продумва и бързо излиза.