ата ми и ме леко тревожеше. Моята съвест — употребявам тук тази дума в свръхличен смисъл — не беше напълно чиста. В такава военна „мобилизация“, колкото и тя да ни се представя за желязна необходимост и общо задължение, винаги има нещо като започване на нереден отпуск, като зарязване на действителните задължения, като бягство от училището, като отдаване на разюзданите нагони — в нея има прекалено много от всичко това, за да може един улегнал човек като мене да се чувствува напълно добре при това положение, а към тези съпротивления на личния темперамент се прибавят и моралните колебания, дали всъщност нацията се е държала чак толкова добре досега, та подобно сляпо увлечение от нея самата да е в края на краищата допустимо. Но тук излиза на преден план моментът на саможертвата, на готовността да се умре, а той срещу много неща помага и има, така да се каже, последната дума, на която не може вече да се възрази нищо. Щом войната се възприема повече или по-малко ясно като общо бедствие, при което всеки човек, както и всеки народ е готов да се бори и да изкупи с кръвта си слабостите и греховете на епохата, включително и своите собствени, щом тя се представя на чувството ни като жертвоприношение, чрез което се отърсваме от всичко остаряло у нас, за да постигнем с общи усилия нов, по-издигнат живот — всекидневният морал е превъзмогнат, той млъква пред извънредните обстоятелства. Не трябва също да се забравя, че тогава ние отивахме на война сравнително с чисто сърце, без да бяхме вършили преди това у дома си такива неща, че една кървава световна катастрофа да изглежда като неизбежно логическо следствие от нашето поведение в собствената ни страна. Преди пет години ние за жалост не можехме вече да почнем войната с това самочувствие, но преди тридесет можехме. Правото и законността, „Habeas corpus“, свободата и човешкото достойнство се зачитаха задоволително в страната. Наистина, за образования човек бяха мъчителни войнствените замашки на онзи напълно невоенен по природа и създаден от всичко най-малко за война танцувач и комедиант на кайзерския трон — мъчително беше и неговото отношение към културата, отношение на един назадничав глупак. Но неговото влияние върху нея се изчерпваше в празни закани. Културата си оставаше свободна, тя стоеше на значителна висота и тъй като беше отдавна свикнала да няма никакво отношение към държавната власт, сред младите нейни носители започна да се оформява възглед, че тъкмо една голяма народна война, каквато тогава избухна, ще бъде може би средство за пробив, за стигане до такава жизнена форма, при която държавата и културата ще се окажат обединени. Тук обаче се проявяваше, както винаги впрочем у нас, една своеобразна необективност, един съвършено наивен егоизъм, който не искаше да знае, който смяташе дори за напълно естествено, че заради немското развитие (а ние сме винаги в процес на развитие) ще трябва да пролива заедно с нас кръвта си и цял един развит вече свят, настроен съвършено отрицателно към динамиката на катастрофите. За този егоизъм светът ни се сърди, и то с доста голямо основание, защото, морално погледнато, средството на един народ за постигане на по-висока форма в обществения му живот — ако при това без кръвопролитие не може да се мине — трябва да бъде не войната с други страни, а гражданската война. Но гражданската война е съвършено противна на природата ни, докато за нас няма значение, напротив, намираме го за великолепно, че нашето национално обединение — при това частично, компромисно обединение — ни е струвало три тежки външни войни. Велика сила ние вече бяхме, и то доста дълго: това състояние беше за нас нещо обикновено, но въпреки очакванията то не ни ощастливи. Чувството, че то не ни беше направило по-привлекателни, че по-скоро беше влошило, отколкото подобрило нашите отношения със света, бе залегнало, признавано или не, дълбоко в душите ни. Налагаше се, както изглеждаше, нов пробив: пробив, за да станем доминираща сила в света — нещо, което чрез морална работа у дома не можехме, разбира се, да постигнем. Оставаше следователно войната и ако не можеше иначе, дори война против всички, за да убедим, за да привлечем всички, това беше решила „съдбата“ (колко „немска“ е тази дума, как предхристиянски звучи тя, какъв трагичен музикално-драматичен мотив!) и затова ние потеглихме на война с въодушевление (съвършено самички в това си въодушевление) — напълно убедени, че съдбовният час за Германия е ударил, че историята е простряла над нас десницата си, че след Испания, Франция, Англия идваше най-после нашият ред да наложим своя печат на света и да го поведем подир себе си, че двадесетият век принадлежеше на нас и, че след изтичането на така тържествено установената преди сто и двадесетина години буржоазна епоха, светът трябваше да се обнови вече под знака на немската ера, под знака на един не още напълно изяснен милитаристичен социализъм.