Тази представа, да не кажа — идея, беше завладяла нашите умове, и то наред с убеждението, че войната ни е наложена, че само свещена необходимост ни принуждава да грабнем оръжието, едно наистина предвидливо приготвено и добре упражнено оръжие, от чието превъзходство се излъчваше сякаш тайна съблазън да го употребим — и същевременно със страха, че можем да се изложим на нахлуване от всички страни, от каквото ни предпазваше единствено нашата огромна мощ, с други думи, възможността ни веднага да пренесем войната в чужди страни. Нападението и защитата бяха едно и също нещо в нашия случай: те именно съставяха патоса на нашето изпитание, на нашето призвание, на великия час, на свещената необходимост. Какво от това, че другите народи ни смятат за нарушители на правото и мира, за непоносими врагове на живота — ние имахме средства да бием света по главата, докато той промени мнението си за нас, докато не само се възхити от нас, но и започне да ни обича.
Нека никой не мисли, че казвам това за подигравка! Нямам никакви основания за сарказъм, преди всичко, защото не мога по никой начин да претендирам, че не съм бил обзет от общия ентусиазъм. Аз добросъвестно го споделях, макар и естествената ми улегналост като учен да ме въздържаше от всякакви шумни прояви, макар известно критично двоумение и да тлееше подсъзнателно у мене и понякога да бях обземан за миг от неудоволствието, че мисля и чувствувам тъй, както мислят и чувствуват всички. Защото хората като мене винаги хранят известно съмнение в правотата на общоприетите мисли. Но от друга страна, за един по-развит индивид е винаги истинско наслаждение да може поне веднъж — а къде би могло да се намери такова веднъж, ако не тук и сега във войната — да може поне веднъж изцяло да се потопи в общността.
Спрях се за два дни в Мюнхен, за да се сбогувам тук-там и да допълня с някои неща екипировката си. Градът беше в празничен, но сериозен кипеж, прекъсван понякога от пристъпи на паника, страх и ярост, например, когато се пръсна стихийно слухът, че във водопровода е хвърлена отрова, или когато се бе сметнало, че в тълпата е открит сръбски шпионин. За да не бъде взет за такъв и пребит по погрешка, доктор Брайзахер, когото срещнах на „Лудвигщрасе“, беше отрупал гърдите си с множество черно-бяло-червени кокарди и знаменца. Военното положение, прехвърлянето на върховната власт от гражданските служби върху военните — върху един издаващ прокламации генерал, беше възприето със смесено чувство на доверие и страх. Успокояваше съзнанието, че членовете на кралското семейство, които заминаваха като пълководци по своите главни квартири, щяха да имат в помощ способни началници на щабовете и нямаше да могат да нанесат на делото августейша вреда. Затова те се радваха на весела популярност. Виждах как полкове с китки на пушките излизаха от казармите си, как редом с тях вървяха жени с притиснати носни кърпички към носовете, как колоните им се движеха сред приветствените възгласи на изведнъж струпалата се градска тълпа, на която произведените в герои селски момци глупаво-гордо и свенливо се усмихваха. На задната платформа в трамвая видях един съвсем младичък офицер в полева екипировка. Потънал в мисли, навярно над тъй младия си още живот, той се бе обърнал назад с втренчен поглед пред себе си и в себе си — но изведнъж се овладя и с бърза усмивка се огледа, да не би някой да го наблюдава.
Отново се почувствувах доволен, че съм в същото положение като него и не оставам скрит зад гърбовете на онези, които отиваха да защитят страната. Всъщност, поне засега аз бях единственият сред нашите познати, който се отправяше за фронта: ние бяхме достатъчно силни, имахме достатъчно хора, за да си позволим лукса да подбираме, да държим сметка за културните интереси, да приемаме за мнозина, че са незаменими в тила, и да хвърлим напред само напълно годното, младото и мъжественото. Почти у всички наши познати се оказаха някакви недостатъци в здравето, за които дотогава едва ли някой знаеше нещо, но които сега бяха достатъчни, за да ги освободят от военната служба. Сугамбриецът Кньотерих беше леко туберкулозен. Художникът Цинк страдаше от пристъпи на бронхиална астма, през време на които се бе оттеглял обикновено от обществото, а неговият приятел Баптист Шпенглер боледуваше, както знаем, ту от едно, ту от друго. Фабрикантът Булингер, макар и още млад, беше, види се, незаменим като индустриалец, а Цапфенщьосеровият оркестър бе достатъчно важен елемент в културния живот на столицата, за да се наложи неговите членове, а следователно и Руди Швертфегер, да бъдат освободени от войската. Впрочем, за изненада на всички, по този случай се изясни, че в миналото Руди се бил подлагал на операция, която му струвала единия бъбрек. Той живееше, както неочаквано се узна, с един само бъбрек — впрочем по всички признаци напълно задоволително, така че жените скоро забравиха за това.