Изобщо моето разбиране и чувство за неумолимите нужди на Германия, за нейната морална усамотеност и обществена отритнатост, които бяха, така ми се струваше, само израз на общия страх от нейната сила и превъзходство е подготвеността й за война (макар да признавах, че тази сила и превъзходство носеха само груба утеха в нашата изолация) — изобщо, казвам, моята патриотична разчувстваност, която бе несравнено по-трудна за защищаване от общоразпространената, не се твърде смущаваше от осмиването на характерното у нас и аз, разхождайки се напред-назад из стаята, се стараех да я облека в думи, докато Шилдкнап пушеше лулата си в дълбокото кресло, а Адриан стоеше зад старинната си работна маса с врязания в средата плот и с пулт за писане и четене върху нея. Защото, подобно на Холбайновия Еразъм, той имаше странния навик да пише върху наклонена плоскост. На масата бяха оставени няколко книги: томче от Клайст с вложен знак при статията за марионетките, до него неизбежните сонети на Шекспир и още един том с пиеси пак от този автор — „Както ви е угодно“, „Много шум за нищо“ и „Двамата веронци“, ако не се лъжа. А на пулта беше неговата тогавашна работа — множество отделни листове, скици, етюди, бележки, ескизи в различна степен на завършеност: някъде бе попълнен само горният ред за цигулка или за дървени духови инструменти и съвсем долу ходът на басите, а помежду оставаше бяло поле другаде поради нанасянето и на останалите оркестрови партии инструменталното групиране и хармоничните връзки бяха станали вече ясни и той с цигара в уста беше дошъл сега пред работата си, за да я огледа, също както играчът на шах оглежда върху карираната дъска състоянието на една партия, на което музикалната композиция тъй много прилича. Ние бяхме помежду си до такава степен непринудени, че той вземаше понякога дори молива, сякаш бе сам, и нанасяше след преценка някъде по някоя фигура за кларнет или корна.
Ние не знаехме много точно какво го сега занимаваше, след като онази космична музика бе издадена от синовете на Шот в Майнц при същите условия, при които бяха излезли и брентановските песни. Бяхме чули от него, че работи над една сюита от драматични гротески, сюжетите за които черпеше от старинния сборник с разни истории и анекдоти „Gesta mmanorum“. С тях правеше опити, без да знае още ще излезе ли нещо и ще се задържи ли по-дълго на тази работа. Във всеки случай като действуващи лица бяха замислени не вече хора, а марионетки. (Поради това и Клайст!) А колкото до „Чудесата на вселената“, изпълнението на това тържествено-дързостно произведение се проектираше в чужбина, но сега, поради избухването на войната, работата се осуетяваше. През време на вечерята ние вече говорихме за това. Любекското представяне на „Напразни усилия на любовта“, ако и безуспешно, а също и самото съществуване на брентановските песни бяха упражнили междувременно своето въздействие и сред по-тесните артистични кръгове името на Адриан беше започнало да придобива известно езотерично звучение наистина засега колебливо — впрочем почти не в Германия и съвсем не в Мюнхен, а на друго, по-отзивчиво вече място. Преди няколко седмици той бе получил писмо от господин Монтьо, директора на Руския балет в Париж, бивш член на оркестър „Колон“, в което този склонен към експерименти диригент го уведомяваше за намерението си да изнесе „Чудесата на вселената“ и някои оркестрови части от „Loves Labours Lost“ в чисто концертно изпълнение. Той възнамеряваше да наеме за тази цел „Theatre des Chaimps-Elysees“ и канеше Адриан да дойде по този случай в Париж и ако желае, сам да ръководи репетициите и да дирижира концерта. Ние не запитахме нашия приятел дали би приел при дадени обстоятелства тази покана. Обстоятелствата във всеки случай се бяха така стекли, че за такова нещо сега вече не можеше да става и дума.
Още се виждам как крачех по застлания с килим дъсчен под на облицованата с ламперия старинна стая — с разперения отгоре полилей, обкованото стенно долапче, плоските кожени възглавници на пейката в ъгъла и дълбоките прозоречни ниши, помня как се бях впуснал да защищавам каузата на Германия, повече за да убедя себе си и донякъде Шилдкнап, отколкото Адриан, от когото не очаквах да даде ухо на думите ми. Тъй като съм свикнал да преподавам и да говоря, аз, когато съм поразгорещен, не съм лош говорител дори се слушам едва ли не с удоволствие и радостно чувствувам как думите ми се подчиняват. Жестикулирайки доста оживено, аз оставих Рюдигер да причислява колкото си ще думите ми към военния фейлетонизъм, който толкова го ядосваше, но забелязах, че известно психологическо съчувствие към съвсем нелишения от трогателни черти характерен облик, придобит в този исторически час от иначе многообразната немска същност, би трябвало да се приема според мен за напълно естествено и че в крайна сметка тук става дума за психология на пробива.