— При народ като нашия — продължих да излагам мнението си аз — душевното е винаги първичното и действително мотивиращото политическият акт е вече от втори порядък, той е рефлекс, външен израз, оръдие. Пробивът към световно могъщество, към който съдбата ни призовава, е по същество пробив навън към света — от нашата усамотеност, която с болка съзнаваме и от която, въпреки съществената ни намеса в световната икономика, откакто се е основал Райхът, не сме могли да се отървем. Най-важното е, че това, което емпирично се проявява като военен поход, е всъщност жажда за сливане…
— Господ да ви е на помощ в тия ви студии — рече в този момент с кратък смях Адриан, без да вдига поглед от нотите си.
Аз се спрях и го погледнах, но това не го обезпокои.
— Ти — възразих аз — като че ли искаше да добавиш: „Вятър ви вее вас, амин.“
— По-скоро може би: „Вятър го вее всичко това“ — отвърна той. — Извини, заговорих по студентски, защото твоето слово ми напомни много нашите диспути из плевниците от онова време — как се казваха ония момчета? Забелязвам, че започвам да забравям старите имена — той беше на двадесет и девет години по това време. — Дойчмайер? Дунгерслебен?
— Ти имаш пред вид едрия Дойчлин — казах аз — и един друг, който се казваше Дунгерсхайм. Освен тях имаше и един Хубмайер, и един фон Тойтлебен. Имена ти никога не си много помнил. Добри младежи бяха те, старателни.
— Не ще и дума! А помниш ли, един го викаха Шапелер, а имаше и още един — Социал-Арцт. Какво да ти кажа? Всъщност по факултет ти не беше от тях. Но днес, като те слушам, сякаш тях чувам. Споменавам за плевниците — с което искам да кажа: студентът си остава студент завинаги. Академичната закваска го поддържа цял живот млад и бодър!
— Ти се числеше към техния факултет — казах аз, — а беше в действителност много повече слушател и от мене. Разбира се, Адри. Аз бях само един студент и ти навярно си прав, като казваш, че съм останал студент. Но ако академичната закваска поддържа човека млад, толкова по-добре. Това ще рече, че тя запазва у него верността му към духа, към свободната мисъл, към по-висока интерпретация на суровите събития…
— Нима тук става дума за вярност? — попита той. — Аз пък разбрах, че Кайзерсашерн иска да става световна столица. Това няма много общо с верността.
— Стига, стига — извиках аз, — ти съвсем не си разбрал такова нещо и много добре разбираш какво искам да кажа с германския пробив към света.
— Малка ще е ползата, ако бих го разбрал — отговори той, — защото поне засега суровите събития ще направят вече пълна нашата изолация, колкото и вие, храбрите воини, да си фантазирате за някакъв европеизъм. Нали сам виждаш: аз не мога да отида в Париж. Вие ще отидете вместо мене. И то не е лошо! Между нас казано: аз и без това нямаше да отида. Вие ми помагате в моето затруднение…
— Войната ще бъде кратка — казах аз със свито гърло, тъй като думите му болезнено ме засегнаха. — Тя не може да трае дълго. Ние заплащаме бързия си пробив с една вина, с призната вина, като заявяваме, че сме готови да я поправим. Ние трябва да я поемем върху себе си…
— И ще я носите с достойнство — прекъсна ме той. — Германия има яка гърбина. Но кой казва, че един такъв хубав пробив не си струва това, което опитоменият свят нарича престъпление! Ти, вярвам, не смяташ, че не ценя достатъчно идеята ти, с която ти се харесва да се търкаляш из плевниците. Всъщност има само една проблема в света и тя гласи: как да се направи пробив? Как да се излезе на свобода? Как да се пробие какавидата и да се изхвръкне като пеперуда? Над всяко едно положение тегне този въпрос. И тук също — рече той и подръпна червената лентичка в томчето на Клайст, — и тук става дума за пробив, в прекрасната статия за марионетките, тук тя е направо наречена „последната глава от историята на света“. При това в нея става дума само за естетика, за миловидността, за свободната грация, която е присъща само на марионетката и на бога, сиреч на безсъзнателността или — на безкрайното съзнание, докато всяка рефлексия между нулата и безкрайността убива грацията. Съзнанието, според мнението на този писател, трябва да измине цяла една безкрайност, за да си възвърне грацията, и Адам трябва за втори път да вкуси от дървото на познанието, за да стане отново невинен.