Много села още сравнихме ние със земята в нашия победен летеж. И тогава дойде необяснимото, на вид съвършено безсмисленото: заповедта за отстъпление. Та как можехме да си я обясним? Ние се числяхме към групата армии Хаузен, които напредваха южно от Шалон на Марна с ускорен марш към Париж, както от друга страна — войските на фон Клук. Нямахме и понятие, че някъде след петдневно сражение французите бяха огънали дясното крило на фон Бюло — достатъчно основание за боязливата добросъвестност на един главнокомандуващ, назначен на този си висок пост заради заслугите на своя чичо, за да оттегли целия фронт. Ние минахме пак през същите села, които бяхме оставили димящи в тила си, минахме и край възвишението, където беше стояла трагичната жена. Тя не бе вече там.
Крилата ни бяха мамили. Сметката бе излязла погрешна. Войната не можеше да се спечели със стремително настъпление — и също като тези, които бяха останали в къщи, ние не разбирахме още какво значи това. Не разбирахме френетичното ликуване в света поради изхода на боя при Марна, не разбирахме, че след това сражение кратката война, от която зависеше нашето спасение, се превръщаше в дълга, каквато не можехме да издържим. Нашето поражение беше за другите вече само въпрос на време и средства — ако бяхме го осъзнали, ние можехме да сложим оръжието и да принудим нашите водачи да сключат мир, но дори и сред тях на пръсти се брояха тези, които започваха да си дават сметка за това. Та те не бяха имали и представа за факта, че времето на локалните войни бе вече минало и че всеки военен поход, който бихме били принудени да предприемем, ще се превърне в световен пожар. При една война на наша страна бяха предимствата на вътрешната ни позиция, на войнствеността, на високата степен на подготовка и на здраво организираната ни авторитетна държава — благодарение на тях ние имахме шанс за една светкавично бърза победа. Пропуснехме ли го — а беше ни съдено да го пропуснем, — каквито и успехи да имахме след това през годините, нашата кауза беше загубена предварително, по начало загубена — и този път, и следния път, и всеки друг път.
Това ние не знаехме. Бавно, в мъки истината проникваше в съзнанието ни и войната — разложителната, изтощителната, съсипателната, макар и за да продължи сякаш надеждите ни, съпътствуваната понякога и от бляскави полупобеди война, войната, за която бях казал, че трябваше да бъде кратка, трая четири години. Да споменавам ли подробно за задъхването, за упадъка, за изхабяването на силите и средствата ни, за издребняването, обедняването на живота, за оскъдното хранене, за упадането на морала, за зачестяването на кражбите поради лишенията, а успоредно с това за просташкото разточителство на разбогатялата паплач? За това биха ме с право упрекнали, защото в такъв случай невъздържано бих излязъл извън границите на задачата си, чиято цел е интимно биографична. Но всичко, което упоменах, аз преживях от самото начало до горчивия край — в тила, най-напред като отпускар, а накрая като уволнен и възвърнат на преподавателската си работа във Фрайзинг. Защото при Арас, през втория период на боевете за тази укрепена позиция, които продължиха от началото на май почти до края на юли, нашата дезинсекционна служба беше очевидно не на нужната висота: едно тифозно заболяване ме изпрати за няколко седмици в изолационната барака, сетне още за месец в санаториум за възстановяване на ранени бойци в Таунус, докато накрая престанах да се противопоставям на мнението, че вече съм изпълнил отечествения си дълг и че по-добре ще направя, ако отново поема старата си служба в поддръжка на образователното дело.
Така и сторих и пак се видях съпруг и баща в скромния си дом, чиито стени и тъй позната покъщнина, обречени може би вече на разруха от бомбено попадение, и днес още са рамката на моето отшелническо и станало безсъдържателно съществувание. Нека спомена още веднъж, не с цел, разбира се, да се хваля, а просто за да установя само факта, че аз прекарах своя живот, без наистина да го пренебрегвам, ала все някак си между другото, с полувнимание, с лявата ръка, така да се каже, и че моите действителни старания, грижи, съчувствие бяха съсредоточени върху живота на моя приятел от детинство, до когото да съм отново наблизо, беше за мен такава радост — ако тая дума „радост“ бе все още уместна при леките ледени тръпки, които усещах от потиснатостта, от нараняващата ме отчужденост излъчвани от неговата все по-нарастваща творческа самота. „Да не го изпускам от поглед“, да бдя над неговия изключителен и загадъчен живот — такава ми се струваше истинската, наложителната задача на моя собствен живот, това съставяше и неговото действително съдържание и затова именно споменах преди малко, че дните ми са станали сега безсъдържателни.