Неговият дом — това беше действително в странно повтарящ се и будещ някои възражения смисъл негов „дом“ — се оказа сравнително щастливо избран. През тези години на разруха и на все по-сурови лишения той беше, слава богу, повече от сносно снабдяван с всичко необходимо у своите селски стопани Швайгещил, без впрочем да си дава за това особено сметка или да го цени, и остана почти незасегнат от изтощителните изменения, на които беше подхвърлена блокираната ни и обсадена, макар и военно все още способна за значителни акции страна. Всичко това той приемаше като нещо напълно естествено и незаслужаващо особено упоменаване, като нещо, което изхождаше от самия него и се дължеше на неговата природа, чиито съпротивителни сили и склонност към „semper idem“ от само себе си се налагаха на външните условия. Неговият прост режим на хранене можеше винаги да бъде задоволяван от Швайгещиловото стопанство. При това още със завръщането си от фронта аз го сварих, ограден от грижите на две особи от женски пол, които се бяха сближили с него и независимо една от друга си бяха присвоили ролята на покровителствуващи го приятелки. Това бяха дамите Мета Накедай и Кунигунда Розенщил — едната учителка по пиано, другата активна съпритежателка на едно заведение за черва, сиреч на фабрика за колбасни обвивки. Наистина забележително: една ранна езотерична слава, напълно скрита за широките маси, каквато бе започнала да възниква около името на Леверкюн, си има своето място и е осъзната само в тесния кръг на посветените, сред най-изтъкнатите познавачи — за това свидетелствуваше например поканата от Париж, но тя намира същевременно отражение, изглежда, и в по-нискостоящи, скромни среди, в незадоволения вътрешен свят на някои клети души, които поради известна минаваща за „по-висок стремеж“ чувствителност, дължима най-често на самотата и страданията им, се обособяват от масата и намират своето щастие в някакво преклонение, което поради изключителността си заслужава пълно уважение. Че това са жени, и то девици, не е никак чудно, защото човешката неудовлетвореност е без съмнение извор на пророческа интуиция, която ни най-малко не се обезценява от този свой жалък произход. Не ще и дума, че непосредствено личното играеше тук значителна и дори преобладаваща роля в сравнение с духовното, което в дадените два случая можеше да бъде схванато и оценено и без това само в смътни линии, чисто интуитивно и подсъзнателно. Но имам ли право аз, попадналият още от най-ранни години с ума и сърцето си под очарованието на Адриановото хладно и загадъчно затворено в себе си съществувание, имам ли каквото и да било право аз да се присмивам над магията, упражнявана от неговата самотност, от неговия необикновен начин на живот върху тези жени?
Накедай — едно плахо, вечно изчервяващо се, всеки миг потъващо в земята от срам същество на тридесет и няколко години, което, докато говореше, а и докато слушаше, напрегнато мигаше зад пенснето си и кимаше със сбърчен нос — Накедай, значи, случайно беше попаднала един ден, когато и Адриан бе в града, на предната платформа в трамвая до него и щом бе открила това, презглава беше побягнала през претъпкания вагон към задната, откъдето обаче след няколко мига на опомняне пак се бе завърнала на предишното място, за да му заговори, да го нарече по име, и цялата ту изчервена, ту бледна — да му съобщи своето, да прибави нещо и за живота си и да му каже, че свято почита неговата музика, което той бе приел с благодарност за сведение. Оттогава и започна това познанство. Ала Мета не го беше подхванала, за да го изостави по-сетне: след няколко дни тя се яви вече с цветя в Пфайферинг, за да изрази уважението си и затвърди връзката, която тя продължи след това грижливо да култивира в открито, разпалвано от ревността им съревнование с Розенщилката, която беше подела работата по друг начин.
Тя беше кокалеста еврейка на възраст приблизително като Накедай, с буйна, вълнеста коса и очи, в чиито кафяви ириси се четеше прастара печал за разорението на дъщерята Сионова и за прокудеността на народа й като залутано стадо. Енергична, делова жена в грубо поприще (защото една фабрика за колбасни черва е положително нещо грубо), тя имаше елегичния навик да започва всяко свое изречение с „Ах!“. „Ах, да“, „ах, не“, „ах, уверявам ви“, „ах, как не“, „ах, утре заминавам за Нюрнберг“ — казваше тя с ниския си, дрезгав и жаловит глас и дори на въпроса: „Как сте?“ тя отговаряше: „Ах, добре, както винаги.“ Но съвсем друго беше, когато пишеше, а това тя вършеше с извънредно голямо удоволствие. Защото Кунигунда, както почти всички евреи, беше не само много музикална, но и поддържаше немския си език, без да чете особено, много по-чист и прецизен, отколкото срещаме това у средния немец и дори у повечето образовани хора у нас. И началото на познанството й с Адриан, което тя на своя глава наричаше винаги „приятелство“ (впрочем не стана ли то с течение на времето действително нещо подобно?), се сложи с едно отлично нейно писмо, с едно дълго, много сдържано, по съдържание не особено поразително, но по стил според най-добрите образци на по-старата немска хуманистична писменост почтително послание, което получателят бе прочел с не малка почуда и поради литературните му достойнства сметнал за невъзможно да остави без отговор. Ала и по-нататък, без то да е спънка за многобройните й лични посещения, тя продължи често да му пише до Пфайферинг — подробно, донякъде безпредметно, по същество не особено интересно, но езиково добросъвестно, чисто и ясно — впрочем не на ръка, а на канторската си пишеща машина с търговския знак вместо „и“, — давайки израз на своето уважение, което тя или се стесняваше, или не беше в състояние да определи и мотивира по-точно. Това беше изключително уважение — инстинктивно, вярно засвидетелствувано в течение на много години уважение и преданост, заради които, независимо от другите ценни качества, тази чудесна жена заслужаваше истинска почит. Аз поне така се отнасях към нея и се стараех да въздавам същото вътрешно признание и на плахата Накедай, ако и Адриан със свойственото на природата си разсеяно невнимание само да търпеше ухажванията и приношенията на тези си почитателки. Пък и много ли се отличаваше моята участ от тяхната? Че аз особено държах да проявявам доброжелателство спрямо тях (докато те по най-примитивен начин не можеха да се търпят помежду си и когато се срещаха, се измерваха с презрителен поглед) — това смятам за своя чест, защото и аз бях в известен смисъл от тяхната категория и имах всичкото основание да се дразня от принизителното им старомоминско наподобяване на моето собствено отношение към Адриан.