Най-сполучлива е тази смесена форма в петата пиеса, истинският гвоздей в сюитата, именно в историята „За раждането на блажения папа Григорий“. Греховната необичайност на това раждане не създаваше никакви трудности, напротив, дори и най-ужасните обстоятелства не само че не бяха пречка за героя да се издигне в края на краищата до званието на наместник Христов на земята, но и поради неизповедимата милост божия изглеждаха дори особено призвани и предопределени за тази крайна цел. Веригата на перипетиите беше дълга и смятам тук за излишно да повтарям историята на осиротелите кралски деца — брат и сестрица, от които братът така безмерно обичал сестра си, че в своята невъздържаност я поставял в крайно интересни положения, докато най-сетне я направил майка на едно момченце с изключителна красота. И около това момченце, рожба на брата и сестрата, се завърта вече всичко. Бащата се постарал да изкупи вината си с едно пътуване до обетованата земя и там намерил смъртта си, а детето го чакала неизвестна съдба. Защото кралицата не се решила сама да поиска кръщене на роденото по такъв чудовищен начин; тя затворила детето с разкошната му люлка в една празна бъчва и го предоставила на произвола на морските вълни, като не забравила да сложи в бъчвата една обяснителна табелка и достатъчно злато и сребро за бъдещото отглеждане и възпитание на детето. Вълните изхвърлили „на шестия неделен ден“ бъчвата близо до някакъв манастир, ръководен от един благочестив игумен. Игуменът намерил детето, кръстил го на своето собствено име Григорий и му дал образование, което оказало извънредно благотворно влияние за развитието на и без това надареното с изключителни телесни и умствени качества момче. Как през това време грешната майка, за огорчение на страната, дала обет никога да не се жени — при това не само защото се смятала за осквернена, недостойна за християнски брак, но очевидно и защото оставала обезпокоително вярна на изчезналия безследно брат; как един могъщ чуждестранен херцог поискал ръката й, а тя му я отказала, заради което той така ужасно се разгневил, че нахлул с войските си в кралството и цялото го превзел, с изключение на един-единствен укрепен град, където кралицата се оттеглила; как момъкът Григорий, разбрал вече своя произход, решил да отиде на поклонение на гроба господен, но се отклонил и попаднал вместо там в града на своята майка, където, след като узнал за нещастието на кралицата, пожелал да бъде отведен при нея и там предложил услугите си на владетелката, която, както се казва, „всякак го разглеждала“, но не го познала; как той убил жестокия херцог, освободил страната и бил предложен от царедворците да стане съпруг на владетелката; как тя наистина се попревземала малко и си запазила правото да помисли един ден — само един ден, — а след това, противно на дадения обет, се съгласила, така че сред живото одобрение и огромно ликуване в цялата страна бракосъчетанието се извършило, и трупайки в своето неведение ужас връз ужас, заченатият в грях син се възкачил с майка си на брачното ложе — всичко това няма какво да излагам. Бих желал само да упомена най-прочувствуваните и върховни моменти в действието, които изпъкват толкова своеобразно прекрасно в куклената опера. Така, когато в самото начало братът пита сестра си защо е толкова бледна и „очите й са загубили чернотата си“ и тя отговаря: „Това не е никак за чудене, защото съм трудна, за което горчиво се кая.“ Или когато при известието за смъртта на престъпно познатия й любим брат тя избухва в неудържим плач: „Пропадна надеждата ми, пропадна моята сила, моят единствен брат, второто мое аз!“ и сетне покрива от глава до пети с целувки трупа му, така че нейните рицари, неприятно поразени от една толкова прекалена скръб, се виждат принудени да откъснат своята повелителка от мъртвеца. Или пък когато, разбрала с кого е била в най-нежно брачно съжителство, тя му казва: „О, скъпи ми сине, ти си единствената ми рожба, ти си мой мъж и мой повелител, ти си мой син и синът на брат ми, о мое скъпо дете, и ти, о боже, защо допусна да се родя на света!“ Защото ето какво се било случило: от написаната от нея самата табелка, намерена в тайните покои на мъжа й, тя узнала с кого, без, слава богу, да му е родила още един брат и внук на брат си, е споделяла брачното ложе и сега Григорий трябва отново да мисли за покаятелно пътешествие, на каквото тръгнал веднага бос. И той стигнал при един рибар, който познал „по съвършенството на трудовете му“, че няма работа с обикновен пътник и се съгласил да осигури на пришълеца най-строго усамотение, каквото единствено му подобавало. Той го откарал на шестнадесет мили навътре в морето до една разтърсвана от разпенените вълни скала. Там, след като накарал да го заключат във вериги и хвърлил ключа от тях в морето, Григорий прекарал седемнадесет години на пълно покаяние, в края на които по милост божия го очаквало едно поразително, него обаче, както изглежда, не особено изненадало го въздигане. Защото в Рим умрял папата и едва той склопил очи, от небето се чул глас: „Намерете божия човек Грегориус и го поставете за мой наместник!“ Тръгнали тогава бързо пратеници по всички посоки, отбили се и при онзи рибар, който си припомнил всичко. И сега той уловил една риба, в чийто търбух намерили хвърления някога в морето ключ. Той откарал пратениците до скалата на каещия се грешник и те му извикали отдолу: „О, Грегориус, човече божи, слез от скалата при нас, защото божията воля е ти да станеш негов наместник на земята!“ И какво им отговорил той? „Щом е така богу угодно — рекъл невъзмутимо той, — да бъде волята му.“ А когато те пристигнали в Рим и камбаните трябвало да забият, всички камбани не дочакали звънарите, а забили сами — всички камбани започнали да бият по свой почин, за да възвестят, че толкова учен и благочестив папа досега не е имало на света. Славата на този блажен човек стигнала и до ушите на майка му и тъй като многострадалната жена с основание решила, че ще е най-добре да довери живота си на този божи избраник, тя се запътила за Рим, за да се изповяда на светия отец, който пък, щом чул изповедта й, начаса я познал и извикал: „О, моя мила майко, сестро и жено! О, моя приятелко! Дяволът искаше да ни вкара в ада, но бог излезе по-силен и не позволи да стане това.“ И той й построил един манастир, където тя станала игуменка, но не за дълго. Защото скоро и на двамата било позволено да върнат душите си богу.