Върху тази прекомерно греховна, простодушна и благодатна история Адриан бе съсредоточил изцяло комизма и ужаса, изцяло детинската убедителност, фантастика и тържественост на музикалната обрисовка и на тази пиеса, или преди всичко на тази, много добре прилягаше странното определение на престарелия любекски професор, употребеният от него епитет „богоодарен“. Това определение ми идва на ум, защото „Gesta“ са действително нещо като възвръщане към музикалния стил на „Loves Labours Lost“, докато „Чудесата на вселената“ по своята звукова изразност се приближават значително повече към „Апокалипсиса“ и дори към „Плача на доктор Фаустус“. Такива изпреварвания и „пластове“ се срещат често в творческия живот; художествените стимули, които изхождаха от тези сюжети за моя приятел, са достатъчно ясни за мене: тук беше налице наистина духовен подтик, но не и без известен примес на ехидност, на разлагаща пародия, произтичаща от критичната реакция спрямо надутата патетичност на една залязваща вече епоха в изкуството. Музикалната драма черпеше своите сюжети от романтичните предания, от митологията, от Средновековието и даваше при това да се разбере, че само подобни теми са достойни за музика, само те подобават на нейната същност. На пръв поглед това тук се приемаше — по твърде разложителен начин обаче, като карикатурното, шутовското, особено в еротиката, заемаше мястото на морализиращата тържественост, всяко пищно велелепие в средствата се отхвърляше, а действието се пренасяше на куклената сцена — сама по себе си вече фарсова. И докато работеше над „Gesta“, Леверкюн се стараеше да изучи специфичните възможности на тази сцена. Слабостта към католишко патетична театралност на населението, сред което се беше поселил, му предлагаше доста случаи за това. Наблизо във Валдсхут живееше един дрогист, който изрязваше от дърво марионетни кукли и ги обличаше, а Адриан много пъти го посещаваше. Той отиваше и до Митенвалд, селото на цигулкови майстори в долината на горен Изар, където аптекарят пък плащаше данък на същата страст и устройваше с помощта на жена си и сръчните си синове куклени представления по пиески от Почи и Кристиан Винтер, на които се събираше доста голяма публика от местното население и външни гости. Леверкюн също ходеше на тях и изучаваше, както забелязах, литературата по извънредно художествените представления с кукли и сенки на яванците.
Какви възбудено весели вечери прекарвахме тогава ние, тоест аз, Шилдкнап, а също и Руди Швертфегер, който не пропускаше да присъствува от време на време, когато Адриан сядаше пред стария клавикорд в залата с Нике с дълбоките прозоречни ниши и ни изсвирваше някои композирани напоследък места от своите удивителни партитури, в които най-властно хармоничното, най-заплетено ритмичното се използуваше за най-простоватички моменти и, наопаки, най-изключителните по съдържание места се предаваха с музика, близка по стил до надуването на детска свирка. Срещата на кралицата със светия мъж, когото тя беше родила на брат си и прегръщала като съпруга, предизвика у нас сълзи, каквито дотогава не бяхме проливали: от неудържим смях, но и от невъобразимо вълнение едновременно, и Швертфегер, дал воля на доверчивото си интимничене, се възползува от създалото се в момента настроение и с думите: „Това вече си го направил чудесно!“ — прегърна Адриан, като притисна главата му до своята. Видях как и без това горчиво стиснатите устни на Рюдигер се изкривиха неодобрително, а и аз не можах да се въздържа, промърморих: „Стига!“ и протегнах ръка, сякаш за да отдръпна забравилия се невъздържан младеж.