Той изрече това на един дъх, полугласно, разговаряйки сякаш спокойно, но със сдържан трепет в тона, разбран напълно от нас едва когато той заключи:
— Цялото настроение в живота на изкуството, повярвайте ми, ще се промени. То ще стане по-радостно и по-скромно — това е неизбежно и то е едно щастие. От изкуството ще отпадне до голяма степен амбицията му за меланхолия и една нова невинност и дори простодушие ще определят новата му участ. Бъдните дни ще виждат в него, то самото ще вижда в себе си служителя на една общност, която ще съдържа нещо повече от „образованост“, която няма да има култура, но самата тя ще бъде навярно култура. Ние трудно можем да си представим такова нещо и все пак това ще дойде и то ще бъде естественото: едно изкуство без страдания, душевно здраво, непатетично, безскръбно доверчиво, едно изкуство, което е на „ти“ с човечеството.
Тоц се спря, а ние тримата мълчахме покъртени. Сърцето се раздира и същевременно възвисява, когато слушаш как самотността говори за общност, непристъпността, — за доверчивост и интимност. Но колкото и да бях трогнат, дълбоко в себе си бях недоволен от думите му, недоволен чисто и просто от него. Това, което той казваше, не подхождаше на него самия, не подхождаше на неговата гордост, на неговото, ако щете, високомерие, което аз обичах и на което изкуството има право. Изкуството е дух, а духът съвсем не трябва да се чувствува задължен спрямо обществото, спрямо общността — това според мене то не бива да прави заради своята свобода, заради своето благородство. Изкуството, което „отива сред народа“, което прави от потребностите на масата, на малкия човек, на еснафа свои потребности, се обрича на духовна нищета и да се изисква такова нещо от него, да се допуска например от държавни съображения само такова изкуство, което малкият човек може да разбере, е най-лошата еснафщина, е смърт за духа. А духът, убеден съм, и при най-рискованите си, необуздани, необясними за масата устреми, търсения, опити може да бъде сигурен, че макар и по някакъв съвършено косвен начин той все пак служи на човека и с течение на времето — дори на човечеството.
Без съмнение такова беше и естественото убеждение на Адриан. Но той бе сметнал за желателно да се отрече от него и навярно аз много се лъжех, когато мислех, че той се отрича от своето високомерие. Вероятно това беше по-скоро опит за общителност — предприет от крайно високомерие. Да не беше поне този трепет в гласа му, когато говореше, че изкуството се нуждае да бъде спасено, че то иска да е на „ти“ с човечеството, да не беше това вълнение, което ме изкушаваше въпреки всичко да му стисна скришно ръката! Но аз не сторих това, нещо повече — поглеждах загрижено Руди Швертфегер да не вземе той в края на краищата пак да го прегърне.
XXXII
Сватбата на Инес Роде с професор доктор Хелмут Инститорис се състоя през пролетта на 1915 година, в началото на войната, когато страната беше в добро, вдъхващо надежди състояние, а самият аз бях още на фронта. Събитието се отпразнува по всичките буржоазни правила, с граждански и църковен брак, със сватбен обед в хотел „Четирите сезона“ и сватбено пътуване на младоженците веднага след това до Дрезден и Саксонска Швейцария. Така се приключи продължителната взаимна проверка, показала в резултат, види се, че си подхождат един на друг. Читателят чувствува иронията, която аз влагам, беззлобно наистина, в това „види се“, защото такъв резултат в действителност нямаше, или резултат имаше в самото начало, но в отношенията на двамата не беше настъпил никакъв напредък от първоначалното сближаване на Хелмут със сенаторската дъщеря. Доводите от двете страни в полза на този съюз в сравнение със съществуващите още при самото начало не се бяха нито увеличили, нито намалили до сгодяването и бракосъчетанието и изтеклото време не беше донесло нищо ново. Но класическата мъдрост: „Два пъти мери, веднъж режи“ беше формално спазена и при този брак, а и самата продължителност на проверката изглеждаше да налага в края на краищата едно положително разрешение — пък и войната бе предизвикала известна нужда у хората за сближаване: множество висящи дотогава отношения още с избухването на войната се бяха бързо определили. Но за съгласието на Инес, за което тя още отдавна повече или по-малко от душевни, пък и да кажа ли материални, значи, разумни съображения беше вече подготвена, допринесе твърде много и обстоятелството, че към края на миналата година Клариса напусна Мюнхен, за да поеме първия си ангажимент в Целе на Алер, така че сестра й оставаше да живее самичка с една майка, бохемските склонности на която, колкото и да бяха сдържани, тя по никой начин не одобряваше.