Впрочем сенаторката беше радостно разчувствувана при съзнанието, че дъщеря й се нарежда солидно, още повече, че и тя все пак беше съдействувала за това като майка с приемите, които даваше, и с твърде посещавания си дом, който поддържаше. Всъщност при това и тя не беше нищо загубила, защото бе обслужвала по този начин и своята поразпусната по „южногермански“ жизнерадост, все още жадна да понавакса пропуснатото, като бе предоставяла на мъжете, които канеше — разните там Кньотерих, Краних, Цинк, Шпенглер, младите театрални ученици и други — да ухажват нейната поувехнала вече красота. Да, аз дори не бих отишъл твърде далеч или по-скоро бих отишъл толкова далеч, колкото трябва, ако кажа, че и с Руди Швертфегер тя се държеше по твърде шеговит начин, отнасяше се към него насмешливо-закачливо като майка към син и когато беше с него, особено често се разнасяше превзето гугукащият смях, който й беше присъщ. И след всичко, което дотук съм намекнал, пък и направо казал за еволюцията в душевния живот на Инес, читателят сам вече ще може да си представи сложното чувство на възмущение, срам и унижение, което дъщерята изпитваше, когато гледаше тия кокетства на майка си. Аз бях свидетел при такъв един случай как тя напусна с пламнало лице салона й и се оттегли в стаята си, където — както навярно се беше надявала и очаквала — Рудолф след четвърт час й почука, за да я попита за причината на изчезването й, която, разбира се, му беше добре известна, но тя естествено не можеше да се изрече — за да й каже колко се чувствувала липсата й и да я склони по всякакъв начин, включително и с братска нежност, да се завърне в салона. И той не я остави на мира, докато тя не му обеща — наистина не с него, това вече не, но малко по-късно — да се присъедини пак към гостите.
Нека ми бъде простено това допълнително включване на този епизод, който е останал запечатан в моята памет, докато в спомените на сенаторката Роде непринудено се заличи, щом годежът и бракът на Инес станаха вече свършен факт. Тя направи не само голяма сватба и по липса на по-значителна парична зестра снабди дъщеря си с внушителен чеиз от бельо и сребро, но подари и някои мобили от старите времена — няколко украсени с резба ракли, две-три решетчести позлатени столчета, — за да допринесе и тя за обзавеждането на разкошното жилище, наето от младата двойка на „Принцрегентенщрасе“, на втория етаж на една сграда, чиито парадни стаи гледаха към Английския парк. И за да докаже на себе си и на другите, че нейната общителност и весели вечери в салона й бяха имали за цел действително само щастливото настаняване на дъщерите й, тя решително обяви, че се оттегля на почивка и отдалечава от света, престана да дава приеми и около година след женитбата на Инес напусна квартирата си на „Рамбергщрасе“, за да устрои вдовишкия си живот на съвсем други начала вън от града: тя се пресели в Пфайферинг, където, почти незабелязана от Адриан, нае ниската сграда с кестените отпред на празното място срещу Швайгещиловото стопанство, в която беше живял по-рано художникът на мрачните пейзажи от Валдхутското тресавище.
Забележителна беше притегателната сила на този скромен, но стилен кът, упражнявана върху не една благородно примирена или наранена човешка душа: обяснението за това трябваше да се търси навярно в характера на стопаните му, особено на бодрата му стопанка Елза Швайгещил и в нейната дарба за „разбиране“, която тя с чудна проницателност прояви и при един случаен разговор с Адриан, когато му съобщаваше за намерението на сенаторката да се нанесе насреща. „То си е много просто — беше рекла добрата жена, — много просто и ясно, господин Леверкюн, аз го веднага видях. Не ще тя вече ни град, ни хора, ни гости, не ще ни господа, ни дами, защото се срамува за годинките си. Зер то зависи от човека, има ги и такива, дето не ги е грижа, нагаждат се някак, пък им и сякаш отива. Стават само по-важни, а и дяволити по-сетне, с бели къдри на слепите очи, нали тъй, и така нататък, а какво са правили по-рано, веднага се досещаш по особеното им държане въпреки сегашната важност и това привлича мъжете понякога повече, отколкото можеш да си представиш. Ама при някои това не върви вече, пък и не им и прилича, че то, когато бузите хлътнат и шията се набръчка, а и със зъбите ти е просто да не се засмееш и те е срам, и ти е мъка даже да се погледнеш в огледалото, тогава гледаш да не те видят хората и имаш само едно желание — да се скриеш като болно добиче. Пък ако не са зъбите и шията, то косата ще е, дето ти слага кръст и те прави за срам пред хората. При госпожа сенаторката е с косата така, от пръв поглед го забелязах. Иначе всичко си е още добре, но косата, знаете, тя вече капе над челото, така че и подложката се подава, къдри я с машите колкото щеш, отпреде вече нищо не става, просто да се отчаеш, защото това, вярвайте ми, е голяма мъка! И тогава ще се откажеш и от света, и от всичко и ще се пренесеш у Швайгещилови, тя тая работа е много проста.“