Трябва ли да казвам и да повтарям, че зад цялата тази истина нямаше никаква истина, че всичко това почиваше на притворство, да не кажа, на лъжа и че не само външните обстоятелства го поставяха все повече под съмнение, но и вътрешно, при един по-внимателен, изострен от съчувствие поглед, то не почиваше на здрави устои, не носеше никакво щастие и нито някой дълбоко го вярваше, нито пък истински го и желаеше? На мене цялото това коректно щастие винаги ми изглеждаше като съзнателно затваряне на очите, като укриване пред истинските проблеми то беше в странно противоречие с култа, който Инес хранеше към страданието, и аз мисля, че тази жена беше твърде умна, за да се заблуждава и да не разбира, че идеалната буржоазна люпилня, в каквато тя от превзетост беше превърнала съществуванието на децата си, беше израз на престараване поради гузната й съвест пред факта, че тя не ги обичаше, тъй като виждаше в тях плодове на една връзка, поета от нея с нечиста женска съвест, връзка, в която тя продължаваше да живее, преодолявайки вътрешната си физическа съпротива.
Боже господи, та за една жена, то се знае, не беше някакво опияняващо блаженство да спи с Хелмут Инститорис! Все толкова разбирам и аз от женски мечти и изисквания, за да си представям винаги, че Инес само по дълг и, така да се каже, с отвърнато лице е зачевала децата си от него. Защото те бяха негови, приликата и на трите с него не оставяше по това никакво съмнение, тя беше много по-голяма от сходството с майката, може би защото нейното душевно участие при тяхното зачеване бе тъй незначително. Но аз по никой начин не желая да засягам естественото достойнство на този дребничък господин. Той беше без съмнение истински мъж, макар и под образа на дребно човече, и чрез него Инес позна насладата — една безрадостна наслада, върху бедната почва на която все пак се разрасна нейната страст.
Вече казах, че когато Инститорис започна да ухажва девичеството на Инес, той вършеше това собствено за един друг. Така и сега като съпруг той само събуди странични желания, събуди едно половинчато, всъщност обидно познание на щастието, познание, което поиска допълване, проверка, задоволяване и превърна страданието й по Руди Швертфегер, разкрито така необичайно от нея в разговора й с мене, в пламенна страст. Едно е съвършено ясно: като обект на ухажване тя започна с тъга да мисли за него, а като опитна жена вече се влюби в него с пълно съзнание, от цялата дълбочина на своите чувства и желания. Не подлежи и на съмнение, че младият човек не можеше да не се подчини на това напиращо с такова страдание, с такова духовно превъзходство чувство — без малко щях да кажа: „само това оставаше“ да не се подчини, та аз още чувам сестриното й: „Хоп, приятелю, какво си мислиш, хайде скачай!“ Още веднъж подчертавам: аз не пиша някакъв роман и съвсем не искам да се представям за някакъв всезнаещ автор, който вниква в драматичните фази на всяка интимна, скрита от очите на света еволюция. Но едно е за мене сигурно: опрян до стената, Рудолф съвършено неволно и с едно „Какво трябва да сторя?“ се е подчинил на тази горда заповед — при което много добре си представям как страстта му към флирта, невинното най-напред удоволствие от едно все по-напрегнато и възбуждащо кръвта положение го е въвлякло постепенно в една авантюра, която, ако не беше тая негова склонност да си играе с огъня, той можеше да отбегне.
С други думи: под прикритието на буржоазната безукорност, за чиято закрила така носталгично беше копняла, Инес Инститорис изменяше на мъжа си с един по душевен строй и дори по държане съвсем още зелен женски любимец, който я караше да се съмнява, да се тревожи, както и една лекомислена жена кара обикналия я сериозен мъж да се съмнява и да се тревожи, в неговите прегръдки разбудената й от омразния брак чувственост намираше своето удовлетворение. И тя живееше така вече години наред, връзката бе започнала, ако не се лъжа, само няколко месеца след женитбата й и трая почти до края на десетилетието и ако след това Инес не живееше вече така, то беше само защото Рудолф, когото тя с всички сили се стараеше да задържи, я напусна. Именно тя, която се представяше за примерна домакиня и майка, ръководеше, уреждаше и прикриваше техните отношения — едно всекидневно усилие, един двоен живот, който разсипваше, разбира се, нервите й и за голяма нейна тревога застрашаваше несигурната й миловидност — като задълбочи например някак маниакално двете бръчки в основата на носа й между русите вежди. А при това въпреки цялата предпазливост, хитрина и виртуозна дискретност, проявявани в такива случаи, за да се скрият от обществото подобни нередности, желанието за скриване и у двете страни не е никога напълно ясно и непоколебимо: и у мъжа, който се чувствува поласкан, когато хората поне се досещат за успеха му, и дори у жената, чието сексуално честолюбие просто безсъзнателно се стреми хората да узнаят, че тя не се задоволява с ласките на съпруга си, неценени от никого. Затова аз едва ли се лъжа, като приемам, че приключението на Инес Инститорис беше доста широко известно в кръга на мюнхенските й познати, при все че с никого, освен с Адриан Леверкюн не съм разменял по това нито дума. Нещо повече, аз смятам дори за напълно възможно, че и самият Хелмут знаеше истината: наличието на някаква смесица от просветено добродушие, от търпимост, свеждаща се до огорчено поклащане на глава, и — от любов към спокойствието говори в полза на такова предположение, а не са редки и случаите, когато обществото смята мъжа за единствения слепец, докато самият той мисли, че освен него никой нищо не знае. Това между другото от един стар човек, който е видял доста нещо в живота си.