Нямах впечатлението, че Инес е особено загрижена да не се разчуе нещо. Тя правеше всичко наистина, за да запази тайната, но това беше по-скоро запазване на декора — пък ако някой толкова искаше, можеше и да знае, стига да не й пречеше. Страстта е твърде погълната от себе си, за да допуска, че някой може сериозно да има нещо против нея. Така е поне в любовните работи, където чувството претендира за всички права и, въпреки често забранения си и шокиращ характер, разчита подсъзнателно на разбиране. Иначе как щеше Инес, ако смяташе, че тайната й е напълно запазена, да се държи така с мене, като че ли съм посветен в нея? Защото тя стори това съвсем откровено — само дето едно определено име не бе споменато — една вечер, трябва да беше през есента на 1916 година, при един разговор с мене, очевидно от значение за нея. Противно на Адриан, който държеше, когато някоя вечер беше в Мюнхен, винаги да се прибира с влака в единадесет часа в Пфайферинг, аз си бях наел в Швабинг, на „Хоенцолернщрасе“, зад Триумфалната арка една стаичка, за да не бъда зависим и да имам къде да преспя в столицата, когато това се наложи. Така веднъж на вечеря като добър приятел у Инститорис аз можах да приема с готовност, когато Инес, поддържана и от мъжа си, още на масата ме помоли да остана да й правя компания и след като Хелмут отиде според програмата си в „Алотрия клуб“ да играе карти. И малко след девет часа той отиде, като ни пожела приятни приказки. Домакинята и аз, гостът, останахме сами във всекидневната, подредена с плетени мобили и цветни възглавници по тях, където на една колона стоеше и алабастровият бюст на Инес, изработен от един скулптор, приятел на семейството — с голяма прилика, твърде пикантен, значително по-малък от естествена величина, но извънредно изразителен с тежката й коса, прибулен поглед, нежна, косо приведена шийка и печално закачлива усмивка на изострените й устни.
И аз пак бях довереният, „добрият“, небудещ емоции човек, пълната противоположност на света на съблазните, който се въплътяваше, изглежда, за Инес в това младо момче, за което така й се искаше да поговори с мене. Нали тя самата ми беше казвала, че никакви действия, случки, преживявания, никакво щастие, любов или страдание не са пълни, ако останат несподелени, ако се вкусват или престрадат в самота. Мракът и мълчанието не ги задоволяват. Колкото повече трябва да се държат в тайна, толкова повече се нуждаят те от трето лице, доверено и добро, с което да може да се говори за тях — а такова трето лице бях аз, това го съзнавах и бях вече приел ролята си.
След излизането на Хелмут, сякаш за да го оставим да се отдалечи, ние поговорихме за това-онова. После внезапно, почти изненадващо, тя се обърна към мене: