— Серенус, вие ме укорявате, презирате, осъждате ме, нали?
Безсмислено беше да се правя, че недоумявам.
— Ни най-малко, Инес — отговорих аз. — Опазил ме бог! Винаги съм си повтарял думите: „Мое е отмъщението, аз ще въздам.“ Зная, че Той влага възмездието в самата простъпка, от което тя е така проникната, че между тях вече не може да се направи разлика и щастието и наказанието са едно и също нещо. Навярно вие страдате много. Нима щях да седя тук, ако бях някакъв блюстител на морала? Но че аз се боя за вас, това не отричам. Ала аз и това нямаше да ви кажа, ако не беше въпросът ви дали ви укорявам.
— Какво е страданието, какво са страхът и унижаващата опасност — каза тя — в сравнение с незаменимия, сладостен, безусловно необходим триумф, без който не би имало смисъл да се живее: да задържиш лекомисленото, изплъзващото се, светското, измъчващо душата ти с несигурната си „симпатичност“ същество, което все пак има своята истинска човешка стойност — да го сграбчиш здраво за тази сериозна негова стойност, да принудиш празния му снобизъм да стане сериозен, да овладееш неуловимото и най-сетне, най-сетне да го видиш, и не само веднъж, а в потвърждение, в уверение на това — винаги недостатъчно много пъти вече в състояние, което да отговаря на тая негова стойност, в състояние на всеотдайност, на дълбоко дишаща страст — какво значи страданието след всичко това!
Не твърдя, че жената си послужи тъкмо с тези думи, но тя се изрази приблизително именно тъй. Инес беше начетена и свикнала да води вътрешния си живот не безмълвно, а облечен в думи, и още като момиче се беше опитвала да пише поезия. Думите й притежаваха просветена прецизност и нещо от тази смелост, която винаги възниква, когато словото сериозно се стреми да се издигне до чувството и живота, да се слее с тях и тогава вече истински да ги оживи. Това не е всекидневно желание, а плод на афект, и в този смисъл афектът и духът са родствени и в този смисъл — духът е в състояние да вълнува.
Тя продължи да говори, като само понякога даваше ухо на това, което вметвах, и нейните думи, казвам го открито, бяха пропити от такова чувствено блаженство, че аз не се решавам да ги предам тук в пряка реч. Състраданието, сдържаността, уважението към човека ми пречат да сторя това, а може би и еснафското опасение да не накарам читателя да се почувствува неловко. Тя ги повтаряше многократно — в желанието си да придаде на казаното, което все й се струваше не както трябва казано, съответната изразителност. През всичкото време мисълта й се въртеше около някакво странно отъждествяване на личната стойност с чувствената страст, около натрапчивата и странно опиянилата я идея, че вътрешната стойност може да се осъществи, да се реализира само в насладата, която по сериозност е едва ли не равнозначна на „стойността“, и че най-голямото и безусловно необходимо щастие е да се способствува за това реализиране. Просто неописуемо е какво ударение на гореща и тъжна, впрочем несигурна удовлетвореност добиваше в устата й това смесване на понятията стойност и наслада, при това насладата изглеждаше като елемент на най-дълбока сериозност, диаметрално противоположен на омразния елемент на „обществото“, където стойността, в кокетлива игра с този чужд ней елемент, се загубва; това е елфичният, предателският елемент на обвивката й, на „любезността“ — от него тя трябва да се отнеме, да се изтръгне, за да я притежаваме вече сама, напълно сама, в пълния смисъл на думата сама. Претворяването на любезността в любов, около това се въртеше всичко и същевременно около нещо по-отвлечено или около нещо, в което мисъл и чувственост страховито се сливаха в едно: около идеята, че противоречието между фриволността на светските празненства и печалната съмнителност на живота изчезва в неговите обятия, че в тях страданието на това противоречие е по най-сладостен начин отмъстено.
Не мога почти нищо да си припомня от това, което и аз казвах, освен един само въпрос, зададен, за да бъде посочено, изглежда, еротичното надценяване на възлюбления обект и да се изясни как то е възможно. Доколкото си спомням, деликатно намекнах, че в дадения случай страстта се е фиксирала на недотам жизнеспособен, съвършен, достоен за въжделение обект, че при прегледа за военна служба се оказал функционален физиологичен дефект — хирургически отстранен орган. Отговори ми се в смисъл, че тази непълноценност на „любезността“ само я приближавала към страдащия дух, че без тази непълноценност за духа нямало да съществува никаква надежда и че ако не била тя, до слуха на вятърничавостта изобщо не би стигнал викът на болката и още нещо твърде характерно: че съкращаването на живота, което можело да произлезе от това, по-скоро било утеха, успокоение и сигурност в копнежа по нейното обладаване, отколкото някаква тревога… Впрочем повторени бяха и всички особено тягостни подробности от разговора, при който тя за пръв път ми беше разкрила своето гибелно увлечение, само че сега под знака от някакво почти злобно удовлетворение. Ако с извинението, че трябвало да се мерне и при всъщност непознатите й Лангевишеви или Ролвагенови, той издаваше, че и там казва същото за наложителността да се мерне и при нея — сега при тази мисъл можеше само да се тържествува. „Породитостта“ на Ролвагеновите щерки не беше вече страшна и мъчителна, когато си уста с уста до него, и човек нямаше вече защо да се трови от любезните му увещания на безразлични хора да не си още отивали. Ужасното: „Нещастни винаги ще се намерят!“ — е да, но тук имаше и една въздишка, благодарение на която опозоряващото жило се притъпяваше. Тази жена явно бе убедена, че принадлежи наистина към мъдрия свят на страданието, но че тя преди всичко е жена и че в своята женственост притежава средство да сграбчи живота и щастието, да смири самомнителността до сърцето си. По-рано могло наистина с един поглед, с една сериозна дума да се накара за миг неразумният да се замисли, временно да бъде спечелен — той можел да бъде заставен да се върне още веднъж и да поправи небрежното си сбогуване с вече по-тихо и по-сериозно. Сега тези ефимерни победи бяха затвърдени вече с обладаването и сливането — доколкото обладаването и сливането са възможни, когато става дума за двама души, доколкото една далеч не лъчезарна женственост е в състояние да ги осигури. Именно в тая своя женственост проявяваше Инес съмнение, като издаваше неверието си в постоянството на своя възлюблен. „Серенус — казваше ми тя, — то си е неизбежно, той ще ме напусне.“ И виждах как бръчките между веждите й с маниакален израз се задълбочаваха. „Но тогава тежко му! Тежко и на мен!“ — добавяше тя беззвучно и аз не можех да не си спомня думите на Адриан, когато му бях разказал за пръв път за тази връзка: „Той ще трябва да си опича ума, ако иска да се отърве читав!“