За мене този разговор беше истинска жертва. Той продължи два часа и бяха нужни твърде голямо себеотрицание, човешко съчувствие и приятелска добронамереност, за да го издържа. Изглеждаше, че Инес също съзнаваше това, но забележително нещо — нека го кажа: към нейната благодарност за търпението, времето, нервната енергия, която й посвещавах, се примесваше — за мен то беше явно — и някакво злобно задоволство, нещо като злорадство поради всичко това, издавано от време на време от енигматичната й усмивка, за която и до ден-днешен не мога да помисля, без да се чудя как съм могъл тъй дълго да я изтрая. И наистина ние седяхме, докато Инститорис се върна от „Алотрия“, където беше играл тарок с тамошни свои познати. По лицето му се мярна смутен израз на някаква догадка, когато ни видя още заедно. Той ми благодари за приятелската отмяна и аз вече не седнах след повторното си здрависване с него. Целунах ръка на домакинята и измъчен, отчасти разядосан, отчасти разтърсен от състрадание, тръгнах през замрелите улици към квартирата си.
XXXIII
Времето, за което пиша, беше за нас, немците, ера на държавно крушение, на капитулация, на бунтове от изтощение и на безпомощно изпадане в ръцете на чужденците. Времето, в което пиша и което използувам да нанеса на хартията в тихото мое уединение тези спомени, носи в безобразно раздутата си утроба такава национална катастрофа, че в сравнение с нея тогавашното ни поражение изглежда като някаква умерена несполука, като разумна ликвидация на едно неуспяло начинание. Един дори позорен край е все нещо друго, нещо по-нормално от Страшния съд, който е надвиснал днес над нас, какъвто се бе струпал някога над Содом и Гомора и какъвто онзи първи път ние все пак не си навлякохме.
Че Страшният съд наближава, че той отдавна не може вече да се предотврати — в това не вярвам някой още да се съмнява. Монсиньор Хинтерпфьортнер и аз положително вече не сме сами в ужасното си и същевременно — бог да ни е на помощ! — тайно обнадеждващо ни убеждение. Че то остава погребано в мълчание, е вече само по себе си кошмарен факт. Защото, ако все пак е ужасно, когато сред масата от заслепени се намират и броени на пръсти зрящи със запечатани устни, ужасът според мене е пълен, когато всъщност всички знаят вече, но масово са обречени на мълчание, въпреки че всеки един чете истината в отбягващите или уплашено вперени очи на другия.