Докато аз ден след ден добросъвестно се стараех в непрестанна възбуда мълком да се справя с биографската си задача и да дам достоен облик на интимното, личното, вън в света стана това, което трябваше да стане и което спада към времето, в което пиша. Нахлуването във Франция, отдавна смятано за вероятно, е вече свършен факт — една основно промислена и подготвена военно-техническа операция от висш или изобщо от нов тип, за чието осъществяване ние затова не бяхме в състояние да попречим на неприятеля, защото не се решавахме да съсредоточим отбранителните си сили единствено в точката на дебаркирането, тъй като не знаехме дали не са набелязани и други такива точки и дали не трябва да очакваме и по-нататъшни нападения на непредвидени от нас места. Напразна и гибелна подозрителност: само на тази точка се предвиждал десантът. И в скоро време на брега бяха стоварени толкова войски, танкове, артилерия и снаряжение, че ние не можехме вече да отхвърлим всичко това в морето. Шербург, чието пристанище, както можем да вярваме, е направено напълно неизползваемо от немското инженерно изкуство — Шербург, след героични радиограми до фюрера от командуващите там генерал и адмирал, капитулира и от няколко дена бушува вече ожесточена битка за нормандския град Кан — едно сражение, което всъщност има за цел, ако нашите опасения се оправдаят, отварянето на път към френската столица, към този Парижу, на който при новия ред се определяше ролята на европейски Лунапарк и публичен дом и където сега с мъка обуздавано от държавната ни полиция и нейните френски сътрудници надига дръзко глава съпротивата.
Да, колко събития са станали през време на моите самотни занимания, без да съм забелязал нещо от тях! Малко дни само след поразителния десант в Нормандия на сцената на западния военен театър се появи нашето ново оръжие за отмъщение, толкова пъти вече предварително споменавано с такава радост от нашия фюрер: бомбата-робот, едно изумително бойно средство, каквото само крайната нужда може да внуши на изобретателския гений — тия безпилотни крилати пратеници на разрушението, пускани изобилно от френския бряг, за да експлодират над Южна Англия, които, ако само не се заблуждаваме, са станали в кратко време истинско бедствие за неприятеля. Ще могат ли да предотвратят те нещо съществено? Съдбата не пожела да завършим навреме необходимите инсталации, за да спънем и спрем с летателните снаряди нахлуването. Междувременно се съобщава за падането на Перуджа, която, между нас казано, е на половината път между Рим и Флоренция; мълви се вече дори за стратегически план да евакуираме напълно Апенинския полуостров — може би за да се освободят части за изнурителните отбранителни боеве на Изток, където нашите войници обаче на никаква цена не желаят да бъдат пращани. Една руска настъпателна вълна е минала там през Витебск и сега застрашава Минск, беларуската столица, след падането на която, както твърди нашата „агенция на слуховете“, и на Изток няма да се задържим вече.
Няма да се задържим вече! Сърце, не си го и представяй! Недей да помисляш какво ще стане, ако в нашия краен, нечувано страшен случай бентовете се скъсат — а те още малко и ще се скъсат — и вече изчезне задръжката срещу безкрайната омраза, каквато успяхме да разпалим срещу нас у съседните ни народи! Наистина разрушаването на нашите градове от въздуха отдавна е превърнало и Германия в театър на военните действия и все пак мисълта, че тя може и в истинския смисъл да стане такъв театър, е за нас непоносима, недопустима, а и нашата пропаганда е усвоила, странния маниер да предупреждава неприятеля да не помисля да посяга на нашата земя, на свещената немска земя, защото това щяло да бъде чудовищно престъпление… Свещената немска земя! Сякаш е останало още нещо свято в нея, сякаш не е отдавна свръх и свръхосквернена от безбройните престъпления и не подлежи вече не само морално, но и фактически на разправа, на съд. Но нека той дойде! На нищо повече не можем да се надяваме, нищо повече да очакваме, нищо повече да желаем. Повикът да се сключи мир с англосаксонците, предложението да се продължи борбата против сарматското нашествие, искането да се смекчи повелята за безусловна капитулация, сиреч да преговаряме — пита се: с кого? — е невероятна безсмислица, искане на един режим, който не желае да осъзнае и днес още, види се, не разбира, че е безвъзвратно осъден, че трябва да изчезне веднага, обсипан с проклятия — защото, омразен на света, той направи омразни и нас, и Германия, и държавата ни, отивам по-нататък и казвам: направи омразни и понятието германец, и всичко германско…