Този е той, фонът на моите биографични занимания в настоящия момент. Мисля, че все пак дължа на читателя една скица от него. А колкото до фона на самия ми разказ в момента, до който съм стигнал, аз го обрисувах в началото на тази глава с израза „в ръцете на чужденците“. „Ужасно е да изпаднеш в ръцете на чужденците“, тези думи и тяхната горчива истина неведнъж съм премислил и престрадал в ония дни на сгромолясване и капитулация, защото етичната отсянка, която католическата традиция придава на моето отношение към света, аз като немец живо чувствувам националното своеобразие, характерната самобитност на моята страна, нейната идея, така да се каже, която, в своята същност като едно от пречупванията на общочовешкото, утвърждава себе си в противовес на останалите, несъмнено равноправни разновидности и е в състояние да утвърждава себе си само при условие на известно зачитане от външния свят и на защита от страна на своя собствена, здрава държава. Специфичният ужас на едно решително военно поражение се състои в сразяването на тази идея, в нейното физическо оборване от друга, свързана преди всичко и с езика, чужда идеология, в пълното попадане под властта на тая идеология, от която, тъкмо защото е чужда, не може да се очаква очевидно нищо добро за нашата своеобразна същност. Това страшно преживяване бяха изпитали разгромените французи миналия път, когато техните емисари, за да смекчат условията на победителя, изтъквали колко голяма е славата, la gloire, извоювана от нашите войски с влизането им в Париж, на което германският държавник отговорил, че думата globe или някакъв неин еквивалент не съществува в нашия речник. За това уплашено се говорело с приглушен тон през 1870 година във френската камара. Хората със страх се мъчели да си изяснят като какво ли ще значи да зависиш от милостта на противник, за когото не съществува понятието la gloire.
Често съм си мислил за това, когато якобинско-пуританският добродетелен жаргон, с който военната пропаганда на „съглашенците“ си бе служила в течение на четирите военни години, се възприе вече като общопризнат език на победителя. Аз се убедих също, че от капитулацията не е далеч до пълната абдикация и до угодническото предложение победителят сам да поеме по свое разбиране управлението на победената страна, тъй като тя не знае кой път вече да хване. Преди четиридесет и осем години подобни тенденции се долавяха във Франция, сега те не бяха чужди и нам. Но те се отхвърлят. Падналият трябва, така или иначе, сам да се изправи на крака, а външната опека е налице само дотолкова, доколкото е нужно, за да се ограничи революцията, която след крушението на старите авторитети запълва вакуума, та да не би тя — ако отиде до крайност — да застраши буржоазния ред също и у победителите. Така в 1918 година поддържането на блокадата и след като бяхме сложили вече оръжието служеше на западните сили да контролират германската революция, да я удържат на буржоазно-демократични релси и да не допуснат тя да избие в руско-пролетарска насока. Победоносният буржоазен империализъм непрестанно ни предупреждаваше да се пазим от „анархията“, най-решително отказваше всякакви преговори с работническо-войнишките съвети, непрестанно уверяваше, че мир ще бъде сключен само с една солидна Германия, че само такава Германия ще получи храни. Това, което беше у нас нещо като правителство, следваше тия бащински напътствия, обявяваше се заедно с Националното събрание против пролетарската диктатура и отхвърляше послушно предложенията на Съветите, дори и когато се отнасяха до доставката на жито. Далеч не за мое задоволство, ако ми се позволи да добавя. Като умерен и образован човек аз изпитвам наистина естествен ужас от радикалната революция и диктатурата на нисшите класи, която по начало не мога да си представя иначе, освен като анархия и власт на простолюдието, с една дума, като разрушаване на културата. Но достатъчно ми е само да си припомня комичния анекдот за това, как двамата заплащани от крупния капитал спасители на европейската цивилизация, германският и италианският, обхождали заедно флорентинската галерия Уфици, където наистина съвсем не им е било мястото, и как единият уверявал другия, че всички тези „прекрасни съкровища на изкуството“ щели да бъдат унищожени от болшевизма, ако небето не попречило на това, като ги издигнало и двамата на държавническите им постове — за да се подредят представите ми за властта на простолюдието по напълно нов начин и да започне властта на долната класа да изглежда на мен, немския бюргер, вече идеална в станалото днес възможно сравнение с властта на измета. Доколкото зная, болшевизмът никога не е разрушавал произведения на изкуството. По-скоро това влиза в кръга на задачите на тия, които твърдят, че ни пазят от него. Та нима на тяхната страст да потъпкват духовното — страст, съвършено чужда на така наречената власт на тълпата — не стана без малко жертва и творчеството на героя от тези страници Адриан Леверкюн? Нямаше ли тяхната победа и исторически мандат да уреждат света според безобразната си преценка да лишат неговото дело от живот и безсмъртие?