Преди двадесет и шест години отвращението от самомнително добродетелната словоохотливост на витийствуващия по онова време буржоа и „син на революцията“ се оказа по-силно в сърцето ми от страха пред безредието и ме накара да желая тъкмо това, което той не желаеше — именно моята победена страна да потърси подкрепата на своята сестра по страдание, на Русия — при което аз бях готов да се примиря, дори да одобря.
Социалните преустройства, които щяха да произлязат от това сдружаване. Руската революция ме потресе и историческото превъзходство на нейните принципи над принципите на силите, които бяха стъпили на врата ни, не подлежеше в моите очи на никакво съмнение.
Историята ме е научила оттогава да гледам вече с други очи на тогавашните ни победители, които в най-скоро време пак ще ни победят, този път в съюз с революцията от Изток. Наистина известни слоеве от буржоазната демокрация изглеждаха, изглеждат и днес, узрели за това, което аз нарекох власт на измета — те изглеждаха готови да се съюзят с нея, за да продължат срока на своите привилегии. И все пак сред тази демокрация се намериха водачи, които също като мене, сина на хуманизма, видяха в тая власт пределното обременяване, вече непоносимо за човечеството, и вдигнаха своя свят на борба с нея — борба на живот и на смърт. Заради това човечеството дължи несъмнено благодарност на тези мъже, но това същевременно и доказва, че демокрацията в западните страни, въпреки изостаналостта на нейните институции, въпреки закостенялостта в схващането й за свободата, проявявано спрямо всичко ново и необходимо, стои в общи черти все пак на позицията на прогреса, на добрата воля за усъвършенствуване на обществото и е по същество способна за обновяване, подобряване, подмладяване, за преход към по-отговарящи на жизнените условия състояния.
Всичко това между другото. Онова, за което искам като биограф тук да припомня, е засилилото се с приближаване на поражението и стигналото до своя връх при това поражение падане на авторитета на монархичната милитаристична държава, на тая привична за нас дотогава форма на живот, сгромолясването, абдикацията на тази държава, при все още царящата нищета, при все по-нарастващото обезценяване на парите и възникването на някакво ново състояние на разюздано дискутиране и умозрителна свобода — някакво жалко и незаслужено добиване на гражданска самостоятелност, разпадането на почиващия дотогава на дисциплина държавен механизъм в дебатиращи тълпи от останали без господари поданици. Всичко това не е някакво особено отрадно зрелище и аз мога да определя само с думата „мъчителни“ впечатленията, добити от събранията на появилите се по онова време „съвети на умствените работници“ и пр., събрания, в които участвувах като напълно пасивен наблюдател из залите на мюнхенските хотели. Ако бях романист, щях да опиша на читателя едно такова заседание, на което някой, да речем, белетристичен писател говореше не без грация, дори сибаритски приятно на темата „Революция и човеколюбие“ и предизвикваше свободни, прекалено свободни, неясни и объркани прения, в които вземаха участие най-странни, излизащи само при такива случаи на бял свят субекти, шутове, маниаци, живи привидения, подстрекатели и дървени философи — ако бях романист, казвам, щях да опиша по тия свои угнетителни спомени доста пластично едно подобно безпомощно и безнадеждно събрание. Тук се произнасяха речи за и против човеколюбието, за и против офицерите, за и против народа. Някакво момиченце каза едно стихотворение някакъв човек във военно сиво-зеленикаво едва можа да бъде възпрян при четенето на ръкописа му, който започваше с обръщението: „Драги граждани и гражданки!“ и щеше да заеме без съмнение цялата нощ; един озлобен завършващ студент неумолимо се обяви против всички преждеговоривши, без да удостои събранието с някакво свое положително становище — и тъй нататък. Държането на слушателите, които се провикваха с просташки реплики от местата си, беше буйно, детинско и брутално, председателството безпомощно, въздухът ужасен и резултатът по-малък от нула. Човек се оглеждаше наоколо и само се питаше дали е единственият тук, който страда, и беше щастлив, когато излезеше на улицата, където от часове вече нямаше трамваи и някакви, безцелни навярно, изстрели проехтяваха в зимната нощ.