Леверкюн, с когото споделях тези свои впечатления, беше извънредно зле тогава, той боледуваше и в болестта му имаше нещо от унизителните мъчения, от късането на меса с нажежени клещи, без всъщност животът му да бе застрашен непосредствено. Все пак страданията му стигаха, изглежда, до такава точка, при която човек едва доживява до следния ден. Съсипваше го нестихващо и при най-строга диета стомашно разстройство, придружено от непоносими, чести, продължаващи с дни главоболия и траещи цели часове, дори дни повръщания, и то при празен стомах — истинско бедствие, недостойно, коварно, унизително, пристъпите на което завършваха с пълно изтощение и продължително непонасяне на светлината. Не ще и дума, това заболяване не се дължеше на някакви душевни страдания поради мъчителните събития от последно време — поради поражението на страната и придружаващите го хаотични явления. В неговото манастирско-селско усамотение, далече от града, тези неща почти не го засягаха, макар че беше в течение на тях, не от вестниците, каквито не четеше, а от толкова съчувствуващата му, колкото и невъзмутима болногледачка госпожа Елза Швайгещил. По повод на тези събития, предвиждани и затова посрещани от него не като внезапен удар, а като сбъдване на нещо, отдавна очаквано, той можеше най-много да свие рамене и моите опити да видя в сполетялото ни нещастие и някаква добра страна, каквато то би могло и да има, се възприемаха от него като излияния, доста сродни на ония, в които се бях впускал в началото на войната — аз още си спомням студените, скептични думи: „Господ да ви е на помощ в тия ваши студии!“ — с които ми бе отговорил тогава.
И все пак! Колкото и да изглеждаше невъзможна някаква вътрешна връзка между влошаването на здравето му и нещастната участ, сполетяла отечеството ни — моята склонност да виждам обективна зависимост между едното и другото, да тегля символичен паралел между тях — склонност, засилвана и от простия факт на едновременността им, — ме караше да мисля, че той не стои в действителност толкова настрана от външните събития; аз обаче запазвах тая своя мисъл за себе си и се пазех да я изразя пред него дори само с намек.
Адриан не искаше да се вика лекар, тъй като смяташе, че неговото страдание е нещо съвсем обичайно — само едно остро засилване на унаследената му мигрена. Госпожа Швайгещил беше, която най-после настоя да бъде повикан валдсхутският околийски лекар доктор Кюрбис, онзи, който бе акуширал на времето госпожицата от Байройт. Добрият човек не пожела и да слуша за мигрена, тъй като обикновено извънредно силното у Адриан главоболие не се съсредоточаваше само в едната половина на главата, какъвто е случаят при мигрената, а дълбаещата болка обхващаше двете очи и областта над очите, така че докторът я окачестви като страничен симптом. Неговата диагноза гласеше, наистина под известна резерва, че признаците говорят за нещо като язва в стомаха. Той предписа на пациента да взема вътрешно разтвор от адски камък, като предупреди, че може да се яви и кръвоизлияние, каквото в действителност не последва. Тъй като предписаното лекарство не помогна, той препоръча силни дози хинин два пъти дневно, които докараха наистина известно временно облекчение. Но в интервали от две седмици, и то в продължение на цели два дни, пристъпите, много подобни на тежка морска болест, се възобновяваха и диагнозата на Кюрбис скоро се поколеба или по-право, се затвърди, но в друга посока: той вярваше, че може вече със сигурност да определи страданието на приятеля ми като хронически гастрит със значително разширение вдясно на стомаха, свързано със застой на кръвта, нарушаващ нормалния приток на кръв към главата. И той предписа карлсбадска минерална сол и диета, целяща да намали по възможност обема на приеманата храна, така че менюто на болния бе сведено почти само до леки меса, като течностите, супите, зеленчукът, тестените храни се изключваха. Това беше насочено и срещу образуването на ужасните киселини, от които Адриан страдаше. Кюрбис беше наклонен да приеме, че това прекомерно отделяне на киселини в стомаха е поне отчасти на нервна почва и е във връзка с някакво централно смущение и следователно с мозъка, който за пръв път започна да играе някаква роля в неговите диагностични съображения. Тъй като разширението на стомаха бе излекувано, а главоболията и повръщанията не преставаха, той все повече бе готов да подпише тези болезнени явления на мозъчната дейност. Това негово убеждение се засилваше и от обстоятелството, че болният настойчиво избягваше светлината: даже и когато не беше на легло, прекарваше половината ден в плътно затъмнена стая, защото една слънчева сутрин само беше достатъчна толкова да изтощи нервите му, че той жадуваше вече за тъмнина и се наслаждаваше на нея като на благодат. Разговаряйки с него, и аз съм прекарвал не малко дневни часове в игуменската стая, която той така затъмняваше, че само след продължително свикване очите започваха да различават очертанията на мобилите върху фона на смътно отразяващите външната светлина стени.