Въпреки това Руди изглеждал потиснат от известни обстоятелства в своя частен живот — от връзката си с Инес Инститорис, по повод на която излял поверително между четири очи сърцето си пред Адриан. Впрочем „между четири очи“ е не напълно правилно или не съвсем точно казано, тъй като разговорът се бе състоял в затъмнена стая и двамата изобщо не се виждали или само смътно се виждали един друг — обстоятелство, което е окуражавало и облекчавало без съмнение Швертфегер в неговите признания. Бил извънредно ясен, слънчево син, белоснежен януарски ден през 1919 година и Адриан веднага след пристигането на Рудолф и след първите поздрави вън на двора почувствувал такова силно главоболие, че помолил госта си да поседи поне за малко с него в изпитано благотворната му и успокоителна тъмнина. Затова от залата с Нике, където отначало били влезли, те преминали в игуменската стая и с помощта на капаците и завесите на прозорците така я изолирали от светлината, че помещението добило познатия на мене вид: отначало очите нищо не виждали в пълния мрак, сетне започнали да различават приблизително разположението на мобилите и да долавят едва процеждащата се отвън светлина, смътно отражавана от стените. От кадифеното си кресло Адриан отново се извинил в тъмнината заради това свое прекалено изискване, но Швертфегер, настанен на савонароловския стол зад масата, го уверил в пълното си съгласие. Щом това носело на Адриан облекчение — а той можел много добре да си представи как го то облекчава, — това било и за него най-доброто. Разговорът се водел приглушено, дори тихо, отчасти заради състоянието на Адриан, отчасти и защото в тъмнината гласът неволно се понизява. Тъмнината разполага дори към мълчание, към замиране на разговора, но дрезденската цивилизованост и светска школовка на Швертфегер не търпеше паузи, той свободно бъбрел и не оставял беседата да заглъхне въпреки пълната си неориентираност в тъмнината относно реакциите у неговия слушател. Засегнали авантюристичното политическо положение, борбите в Берлин, после заговорили за най-новата музика и Рудолф изсвирил много чисто с уста нещо от „Нощи в испанските градини“ на Фаля и от сонатата за флейта, цигулка и арфа на Дебюси. Изсвирил и буррего от „Loves Labours Lost“ в съвършено вярна тоналност, а веднага след това и смешната тема на плачещото кученце от марионетната пиеска „За безбожното лукавство“, без да има напълно възможността да съди доставя ли това удоволствие на Адриан, или не. Най-сетне въздъхнал и рекъл, че сега съвсем не му било до свирене, а, напротив, на душата му било много тежко или ако не тежко, то все пак досадно, мрачно, неспокойно, объркано-угрижено, значи, все пак тежко. Защо? Да се отговорело на това, естествено не било лесно, не било и твърде допустимо, освен в края на краищата пред един приятел, пред когото повелята за дискретност нямала такова значение, кавалерската повеля да не се издават любовните истории, която той, разбира се, обикновено спазвал, тъй като не бил бъбрица. Но той не бил и само кавалер, дълбоко се заблуждавал този, който така само си го представял — като някакъв повърхностен бонвиван и селадон, та това е истински ужас. Той бил човек, бил артист и пет пари не давал за някаква кавалерска дискретност, толкова повече, че този, на когото говорел, сигурно знаел така добре всичко, както и всеки останал. С една дума, отнасяло се до Инес Роде, Инститорис по-право, и до неговите отношения с нея, за които той нямал вина. „За това аз нямам вина, Адриан, повярвай — повярвайте ми! Не аз съм я съблазнил, а тя мене и рогата на малкия Инститорис, да употребим този глупав израз, са изключително нейно дело, не мое. Какво бихте сторили, ако една жена се вкопчи като давеща се във вас и поиска на всяка цена да ви направи свой любовник? Ще оставите връхната си дреха в ръцете й и ще избягате ли?“ Не, така не се постъпвало вече, и тук имало кавалерски повели, от които няма как да се отклониш, особено ако и жената е красива, макар и по някакъв фатален, страдалчески начин. Но и той чувствувал у себе си фаталност, и той също страдал, та той е един вечно напрегнат, тревожен артист, той не е лудата глава или слънчевият младеж, или каквото и да било там, за какъвто го мислели. Инес си мислела какво ли не за него и съвсем неправилно, а това създавало и погрешни отношения, сякаш не били едни такива отношения вече сами по себе си достатъчно погрешни — с глупавите ситуации, които непрекъснато се пораждали от тях, с принудителната предпазливост във всяко едно отношение. На всичко това Инес можела по-лесно да не обръща внимание по простата причина, че тя обичала страстно — той можел да каже това, защото тя го обичала въз основа на неверни представи. Но той нямал това предимство, той не я обичал: „Никога не съм я обичал, това признавам открито, към нея съм хранил винаги само братски, приятелски чувства и това, дето отидох с нея толкова далече и дето тази глупава връзка, в която тя тъй се е вкопчила, все още се влачи — това се дължи на моето кавалерство.“ Тук трябвало да каже съвършено поверително и следното: когато от страстта, от просто отчаяната страст била обзета жената, а мъжът изпълнявал само кавалерския си дълг, в това имало нещо съмнително, дори деградиращо. Това извращавало някак обладанието и водело до нежелателен превес на жената в любовта, поради което могло да се каже, че Инес се отнася към него, към тялото му тъй, както се полага да се отнася всъщност мъжът към жената — а на всичко отгоре се прибавяла и болезнената й, трескава, при това напълно неоснователна ревност с претенция за изключително притежаване на личността му: неоснователна, както казал, защото той бил преситен от любовта й, впрочем преситен и от самата нея, от нейното вкопчване, и неговият невидим слушател не можел да си представи каква отрада била сега за него при тези именно обстоятелства близостта на един издигнат и високо ценен от самия него мъж — тая атмосфера, този разговор, който сега водят. За него се съдело обикновено погрешно: той предпочитал хиляди пъти да води един сериозен, възвишаващ и развиващ го разговор с един такъв мъж, отколкото да лежи при жените да, ако би трябвало сам да охарактеризира себе си, той бил убеден, след строга проверка, че най-правилно би сторил, ако наречел себе си платонична натура.