И изведнъж, сякаш за да поясни казаното, Руди заговорил за виолин-концерта, който Адриан можел да напише за него, специално за него, с изключителното по възможност право за изпълнение само от него, това било неговата мечта! „Аз имам нужда от вас, Адриан, за своето издигане, усъвършенствуване, обновяване, за своето очистване, така да се каже, от другите истории. Честна дума, така е, аз никога не съм гледал на нещо по-сериозно, никога не съм изпитвал по-належаща нужда. А концертът, който бих желал да напишете за мене, е само сбит, бих казал, символичен израз на тази нужда. Вие ще го направите чудесен, ще го направите много по-добре и от Делиус, и от Прокофиев, с една невероятна проста и напевна първоначална тема в главната част, която ще се повтори след каденцата — това е най-добрият момент във всеки класически концерт за цигулка, когато след соловата акробатика първата тема се подема наново. Но за вас съвсем не е необходимо да правите това, за вас изобщо не е необходима и каденца, това са отживелици, вие можете да захвърлите всякакви условности и дори подразделянето на части — не са нужни никакви части, алегро молто може да сложите, ако щете, и в средата — истински дяволски трели, при които жонглираш с ритъма — както само вие умеете да го направите, а адажиото може да дойде накрая като апотеоз — всичко може да бъде колкото е възможно по-нетрадиционно, във всеки случай аз така ще го изсвиря, че хората просто ще плачат. Ще се сживея с музиката ви, така че ще мога и насън да я свиря, ще положа най-нежни грижи над всяка нота като някаква майка, защото аз наистина бих бил майката, както и вие бащата — той ще бъде нашата рожба, платоническа рожба, — да, нашият концерт би бил наистина осъществяването на всичко онова, което разбирам под думата платоническо…“
Така говорел тогава Швертфегер. На тези страници аз съм се отзовавал много пъти благоприятно за него, а и сега, когато възстановявам пред погледа си всички тия неща, аз пак съм настроен снизходително към него, подкупен до известна степен от неговия трагичен край. Но читателят ще разбере сега по-добре някои изрази, употребени от мен за този човек, като „коварна наивност“ или „детинска демоничност“, с които исках да изтъкна някои страни от природата му. На мястото на Адриан — макар да е, разбира се, глупаво да се поставям на мястото на Адриан — аз не бих претърпял много неща измежду тия, които Рудолф беше изнесъл. Това беше без съмнение злоупотреба с тъмнината. Не стига, че на няколко пъти бе отивал твърде далеч в своята откровеност относно връзката си с Инес, но и в друга насока той стигаше твърде далеч, непростително, дяволски далеч — изкушен, бих казал, от тъмнината, ако понятието „изкушение“ е употребено правилно там, където много по на място би било да се говори за дръзко посегателство на доверчивото интимничене срещу самотността.