Това е истинското название за отношението на Руди Швертфегер към Адриан Леверкюн. Посегателството трая с години и известен печален успех не можеше да му се отрече: в края на краищата се разкри колко беззащитна била самотността срещу подобни домогвания, за гибелта впрочем на самия този, който се беше домогвал.
XXXIV
Не само с режещите болки на „малката русалка“ сравняваше своите мъки Леверкюн по време на най-голямото влошаване на здравето му: при разговор той си служеше и с друг, забележително нагледен и точен образ, за който си спомних, когато няколко месеца по-късно, през пролетта на 1919 година, болестта му като по чудо изчезна и духът му подобно на феникс литна с най-голяма свобода, с поразителна мощ към несдържано, да не кажа, неудържимо вече, във всеки случай неспирно, стремително, почти задъхано творчество. Тогава именно този образ ми разкри, че двете състояния, състоянието на потиснатост и състоянието на подем, не бяха вътрешно чак толкова разграничени, не бяха без всякаква връзка помежду си, а, напротив, потиснатостта подготвяше подема и до известна степен се съдържаше в него — и обратното, настъпилият след това период на здраве и творчество съвсем не бе само време на добро самочувствие, а в известен смисъл също тъй и период на изпитание, на болезнено напрежение, на угнетеност… Но колко лошо пиша! От силното си желание да кажа всичко отведнъж изреченията ми се преплитат, аз се отклонявам от мисълта, която исках да отбележа, създава се впечатлението, като че ли при своите отклонения изпускам нишката на разказа. Не е зле да изпреваря читателя с тази си критика. Но това прибързване, това объркване в мислите ми се дължи на вълнението, предизвиквано от спомените за онова време, което разглеждам, за времето, когато се сгромолясваше германската авторитарна държава, когато на разискванията се даде пълна свобода това време увлече и моята мисъл в своя водовъртеж и порази иначе улегналия ми светоглед с новости, които не беше така лесно да се смелят. Чувството, че се приключва една епоха, която обхващаше не само деветнадесетия век, но водеше началото си от завършека на Средновековието, от разкъсването на схоластичните окови, от еманципацията на индивида, от зараждането на свободата, епоха, която трябваше да смятам собствено за своя втора духовна родина, с една дума, епохата на буржоазния хуманизъм — чувството, че последният час на тази епоха е вече ударил, че настъпва вече промяна в живота, че светът навлиза под ново, безименно още съзвездие — това заострящо вниманието ни чувство не беше породено едва при този край на войната, то бе възникнало още при нейното избухване, четиринадесет години след смяната на столетието, и беше основната причина за потреса, за дълбокото вълнение пред съдбата, което хората като мен тогава изпитваха. Нищо чудно следователно, че разложителният процес, предизвикан от поражението, изостри това чувство до крайност, както не е чудно и това, че в една победена страна като Германия то овладя много по-определено умовете, отколкото у народите победители, душевното състояние на които, поради самата победа остана, общо взето, несравнено по-консервативно. Те съвсем не почувствуваха войната като дълбока, историческа граница, като прелом, какъвто тя се стори на нас, а видяха в нея само благополучно приключено безпокойство, след завършека на което животът трябваше отново да влезе в обичайните си релси. Аз им завиждах за това. Завиждах особено на Франция, която, благодарение на победата, можеше да смята, макар наистина илюзорно, за оправдан и утвърден своя консервативно-буржоазен духовен строй; завиждах й за чувството на сигурност в класично-рационалната сфера, което тя черпеше от победата си. Разбира се, отвъд Рейн аз се чувствувах тогава по-добре и по у дома си, отколкото у нас, в Германия, където, както казах, върху моя светоглед упражняваха натиск много нови, смущаващи ме и застрашителни неща, с които съвестта ми държеше да е наясно — и тук аз си спомням обърканите вечерни спорове в швабингското жилище на някой си там Сикст Кридвис, с когото се бях запознал в салона на Шлагинхауфенови. За него скоро ще се изкажа по-подробно, а засега предварително само ще отбележа, че срещите и интелектуалните обсъждания у него, в които често участвувах от чиста добросъвестност, ми бяха не малко омръзнали — докато в същото време, в дружеска близост и с цялата си дълбоко развълнувана и често ужасена душа, аз присъствувах на раждането на едно произведение, което не беше без известна дръзновена и пророческа връзка със същите тези разисквания, като ги утвърждаваше и осъществяваше обаче на една по-висока, вече творческа плоскост… Ако добавя, че покрай това трябваше да изпълнявам преподавателските си задължения, без да пренебрегвам и грижите за семейството си, читателят лесно ще разбере тогавашното ми пренапрежение, което, заедно с оскъдната откъм калории прехрана, бе значително намалило телесното ми тегло.