И това също казвам само за да охарактеризирам тогавашното бързотечно, опасно време, а не, разбира се, за да предизвикам някакво съчувствие у читателя към моята незначителна личност, на която мястото е само в задния план на тези спомени. Изразих вече съжалението си, че жарът ми да ги споделям създава на места впечатлението, че мислите ми скачат от предмет на предмет. Но това впечатление е погрешно, защото аз здраво държа нишката на разказа и не съм забравил, че исках да приведа освен „малката русалка“ и второ поразило ме многозначително сравнение, употребено от Адриан през най-тежкия период на болестта му.
— Как се чувствувам ли? — рече ми веднъж той. — Горе-долу както мъченик Йоан в казана с врящо масло. Това ще ти даде доста точна представа. Като благочестив страдалец аз клеча в този казан, под който весело пращи буен огън, съвестно раздухван от един юначага с ръчно духало; тая процедура се извършва пред очите на императора, който я наблюдава съвсем отблизо — това, трябва да знаеш, е император Нерон, — един едър турчин, заметнат с италиански брокат — помощник-палачът, с наметка и срамна торбичка, полива с черпак тила ми с кипящото масло, в което благоговейно седя. Поливат ме по всички правила на готварското изкуство като някакво печено, адско печено, любопитна гледка, ти също си поканен на нея и стоиш зад преградата сред искрено заинтересуваните зрители, магистрати и звана публика, сред нея някои са с чалми, а някои с истински старонемски кепенца, с шапки отгоре. Добри, честни граждани, погълнати от тая гледка под закрилата на алебардистите. Един сочи на друг как се приготовлява адското печено. С два пръста подпират бузата си, другите два са сгънали под носа си. Един шишко е вдигнал ръка, сякаш иска да каже: „Господ да пази от такова нещо!“ Глупаво смирение по лицата на жените. Виждаш ли го? Всички сме се стълпили, сцената е добросъвестно изпълнена с фигури. Кученцето на господаря Нерон е и то тук, за да не остане празно нито едно местенце. То има гневната муцунка на пинчер. В задния план се виждат кулите, шилестите еркери и островърхи фронтони на Кайзерсашерн…
Разбира се, той трябваше да каже: на Нюрнберг. Защото това, което описваше, той го описваше със същата релефна нагледност, както и прехода на русалското тяло в рибешката опашка, така че преди още да свърши описанието си, аз разпознах за какво става дума — това беше първият лист от дърворезбите на Дюрер към Апокалипсиса. И можех ли да не си спомня сетне това сравнение — видяло ми се най-напред странно и пресилено, макар и веднага да бе събудило у мене известни предчувствия, — когато постепенно ми се разкри по-късно Адриановият замисъл, произведението, което той овладяваше, докато и то го завладяваше, и за което набираше сили, въпреки че те бяха в упадък? Нима не бях прав, когато казах, че между депресивните и продуктивно-възходящите състояния на художника, между болестта и здравето не съществува рязка граница? Че през време на болестта и сякаш под нейна закрила действуват елементи на здраве, а елементи на болест в самото здраве допринасят да се изяви гениалността? Да, тъкмо така е, аз дължа това си познание на едно приятелство, което ме докарвало не малко грижи и страхове, но винаги ме е изпълвало и с гордост; геният е дълбоко запознат с болестта — черпеща сили от нея и благодарение на нея — творческа форма на виталността.