Такъв е Адриан Леверкюн. Такава е музиката, която той представя, тя е съгласуваност като прозрение, тя е изчисление, възведено в тайна. Така ме научи да виждам музиката отличилото ме, свързано с толкова страдания за мене приятелство, при все че аз, поради природната си простота, бих предпочел да видя в нея може би нещо по-друго.
XXXV
Тази нова цифра поставям в началото на глава, в която ще разкажа един прискърбен случай, една човешка катастрофа в жизнената сфера на моя приятел — но, боже мой, кое изречение, коя дума, написана тук от мене не бе облъхната от катастрофалността, наситила и самия въздух, който всички ние дишаме? Коя дума не тръпнеше тайно, както тъй често и ръката, която я пишеше, от вибрациите и на онази катастрофа, към която неотклонно отива моят разказ, а така също и на другата катастрофа, под чийто знак светът — поне хуманният, буржоазният свят се намира днес?
Тук става дума за една интимна, човешка, едва ли забелязана от света катастрофа. За нейното разразяване допринесоха много неща: и мъжката низост, и женската слабост, и професионалният неуспех. Изминаха вече двадесет и две години, откакто загина едва ли не пред очите ми Клариса Роде, артистката, сестрата на също тъй явно застрашената Инес. След изтичането на зимния сезон на 1921–1922 година тя дойде през май при майка си в Пфайферинг и без да държи много сметка за нея, сложи бързо и решително край на живота си с отровата, която отдавна пазеше за момента, когато гордостта й нямаше да й позволи повече да понася живота.
Тук ще разкажа накъсо хода на събитията, които доведоха до тази всъщност неосъдителна, тъй ужасна простъпка, както и обстоятелствата, при които тя бе извършена. Вече споменах, че загрижеността и предупрежденията на нейния мюнхенски учител се бяха оказали твърде основателни — годините минаваха, а артистичната кариера на Клариса все още не се издигаше от низините на провинциалните театри до нещо по-високо, по-видно и по-достойно. От Елбинг в Източна Прусия тя се прехвърли в Пфорцхайм, Баденско, което значеше, че тъпчеше все на едно или почти на едно място; по-значителните театри не се интересуваха от нея, тя нямаше успех или нямаше истински успех поради съвсем простата и все пак за този, когото засяга, тъй мъчно понятна причина, че нейните вродени способности съвсем не отговаряха на нейното честолюбие, в жилите й не течеше истинска артистична кръв, която да я подпомогне в умението и волята й за сценично въздействие и да й завоюва чувствата и сърцата на своенравната публика. У нея нямаше примитивност — решаващо качество във всяко изкуство и преди всичко в театралното — все едно дали това е чест или позор за изкуството и по-специално за сценичното изкуство.
Към всичко това се прибавяше и нещо друго, което объркваше живота на Клариса. Както отдавна със съжаление бях забелязал, тя не умееше да разграничи сцената от живота тя беше артистка и подчертаваше, че е артистка (може тъкмо защото не беше истинска артистка) и в държането си вън от театъра твърде индивидуалният характер на външността у хората на това изкуство я съблазняваше да се издокарва и вън от театъра с неумерен грим, подпълнени фризури и прекалено декоративни шапки — едно съвършено ненужно и зле разбирано себеинсцениране, което действуваше върху приятелски разположените към нея хора тягостно, върху обикновения гражданин предизвикателно, а върху мъжката похотливост насърчително — напълно погрешно и противно на всякакво намерение от нейна страна, защото Клариса беше най-подигравателно отбиващото, най-хладното, най-чистото, най-благородното същество — макар тая броня на иронично високомерие да бе може би само своеобразна защита срещу въжделенията на нейната женственост, които я правеха все пак истинска сестра на Инес Инститорис, любимата — или бившата любима на Руди Швертфегер.