Клариса бе сигурна в победата си. Нейното равностойно обществено положение, засенчено само от професията й, от която тя беше готова да се откаже, щеше да се разбере при една лична среща със страхливия род на Анри и това щеше да разсее опасенията им. В писмата си, пък и устно при едно идване в Мюнхен, тя говореше за предстоящия си официален годеж и за бъдещето, което я очакваше, като за нещо решено. То се обрисуваше много по-друго от това, за което си беше мечтало изневерилото на своето съсловие, жадуващо за сферите на духа и изкуството патрицианско дете, но то беше пристанището, то беше щастието — едно обикновено, буржоазно щастие, което изглеждаше очевидно по-приемливо поради очарованието на чуждата, национално нова жизнена рамка, в която тя щеше да бъде пренесена: тя си представяше вече френското бъбрене на бъдещите си деца.
Но тогава се надигна призракът на нейното минало, един глупав, нищожен и недостоен, но безочлив и безсърдечен призрак, който цинично разби надеждите й и тикна клетото създание в безизходно положение и в прегръдките на смъртта. Онзи мизерен правник, комуто тя в момент на слабост се беше отдала, започна да я изнудва със своята еднократна победа: близките на Анри и самият Анри щели да узнаят за отношенията му с нея, ако не му се отдадяла повторно. Според това, което узнахме по-късно, между убиеца и неговата жертва трябва да са се разигравали сърцераздирателни сцени. Напразно момичето се молело — накрая дори на колене — да я пощади, да я освободи, да не я принуждава да заплаща спокойствието си в живота с измяна към мъжа, който я обича и чиято любов тя споделя. Тъкмо това признание още повече ожесточило чудовището. Той направо й заявил, че като му се отдадяла сега, тя си изкупвала спокойствието само за момента, колкото да отиде до Страсбург и да отпразнува годежа. Той нямало никога да се откаже от нея и винаги, когато му се дощяло, щял да изисква от нея да му се отплаща за мълчанието, което веднага щял да наруши, щом тя откажела платата. Тя щяла да живее в прелюбодеяние — това трябвало да й бъде заслуженото наказание за нейното филистерство, за това, което този тип наричал малодушно бягство в брака. Ако пък не можела да продължава така, ако мъжленцето й и без негова помощ се доберяло до спатиите й, тогава все пак й оставало ликвидиращото всички конфликти вещество, което тя от край време съхранявала в онзи декоративен предмет, в книгата с черепа. Ненапразно гордото притежание на това Хипократово лечебно средство й давало чувството на превъзходство над живота, свободата и възможността да му се подиграе чрез смъртта — една подигравка, която много повече й подхождала, отколкото буржоазното примирие с живота, на което била готова да се съгласи.
Според мене злодеят се е домогвал не само да изтръгне насила от нея наслада, но и направо да я подтикне към самоубийство. Долната му суетност е имала нужда от един женски труп на пътя си, блазнело го е желанието едно човешко същество да умре, да погине, ако не тъкмо за него, то поне поради него. Ах, като си помисля, че Клариса е трябвало да задоволи това негово желание! Тя е трябвало да го стори, според както стояха нещата, аз сам съзнавам това, ние всички трябваше да съзнаем това. Още веднъж тя се преклонила пред волята му, за да спечели поне временно спокойствие, и с това още повече попаднала в неговата власт. Навярно се е надявала, че щом веднъж семейството на Анри я приеме и тя се омъжи за него, вече ще намери средства и пътища (още повече в чужда държава) да се справи с изнудвача. Но дотам не се стигна. Мъчителят й беше решил очевидно да не допуска да се дойде до женитба. Едно анонимно писмо от любовника на Клариса, написано уж от трето лице, свършило своето дело в страсбургското семейство и при самия Анри. Анри й изпратил текста му — за да се оправдаела, ако едно оправдание било възможно. Неговото лично писмо в същия плик не свидетелствувало особено за непоклатима вяра на любовта му към нея.
Клариса получила препоръчаната пратка в Пфайферинг, където дошла след закриването на пфорцхаймския театрален сезон да погостува за няколко седмици в къщата на майка си зад кестените. Било ранен следобед. Сенаторката видяла дъщеря си да се завръща с бързи крачки от една разходка, на която излязла самичка след обеда. В малкото преддверие на къщата Клариса минала бързо край нея с бегла, застинала, разкривена усмивка, влязла в стаята си и завъртяла късо и енергично ключа след себе си. В своята спалня, съседна на нейната, старата дама чула дъщеря си да прави след малко гаргара с вода на умивалника — днес знаем, че това тя е направила, за да охлади изгарянията, които страшната киселина причинила в гърлото й. След това настъпила тишина — която продължила обезпокоително дълго, особено когато подир двадесетина минути сенаторката похлопала на вратата на Клариса и я повикала на име. Колкото и настойчиво да повтаряла името й, не се чул никакъв отговор. Уплашена, с безредна вече над челото коса и без някои изкуствени зъби, тя изтичала до главната сграда и на един дъх изказала тревогата си пред госпожа Швайгещил. Опитната жена я последвала заедно с един от ратаите, който, след като не се получил никакъв отговор на викането и хлопането на двете жени, разбил бравата. Клариса лежала с отворени очи пред леглото си на канапето, морил в стила на седемдесетте или осемдесетте години на миналия век, с облегала за гърба и ръцете, познат ми още от „Рамбергщрасе“, до което се била бързо добрала, когато усетила през време на гаргаренето, че вече идва смъртта.