Навярно Инес виждаше за пръв път любимия си, след като той беше скъсал с нея, и то, боя се, с известна бруталност, защото едва ли е било възможно да се разделят „по симпатичен начин“ при отчаяната упоритост, с която тя се бе заловила за него. Застанала до гроба на сестра си край своя изящен съпруг, тя изглеждаше самотна и беше по всяка вероятност ужасно нещастна. Наистина, сякаш за утеха и за попълване на празнотите, около нея се бяха събрали няколко дами, дошли на погребението повечето заради нея, отколкото от почит към паметта на Клариса. Към тази малка и здраво сплотена група, сдружение, съюз, приятелски клуб — и аз не зная вече как да се изразя — принадлежеше екзотичната Наталия Кньотерих, най-интимната приятелка на Инес тук се числеше и една разведена писателка, румънка от Седмоградско, авторка на няколко комедии, собственичка на бохемски салон в Швабинг. В групата беше и артистката от кралския театър Роза Цвичер, играта на която често се отличаваше с твърде голяма нервна интензивност — а освен тях и още няколко дами, чиито имена е излишно да споменавам, толкова повече, че не съм сигурен за всяка от тях дали активно членуваше в това сдружение.
Спойката, която ги обединяваше — четецът е вече подготвен да чуе това, — беше морфинът: едно изключително силно свързващо средство, защото членките не само че си услужваха с необикновена другарска готовност с доставящата блаженство гибелна дрога, но и морално между робите на тая страст и слабост съществува някаква мрачна и същевременно нежна, изпълнена понякога дори с взаимно обожание солидарност, а в нашия случай грешничките се сплотяваха на всичко отгоре и от една определена философия или максима, която изхождаше от Инес Инститорис и за чието утвърждаване дейно помагаха всичките й пет-шест приятелки. Инес застъпваше именно възгледа — аз лично съм го чувал понякога от нея, — че болката била недостойна за човека, че било позорно да страдаш. Но независимо от всяко конкретно, специално унижение, причинено от телесно или душевно страдание, самият живот, битието само по себе си, животинското съществуване било недостойно влачене на вериги и долно бреме и затова акт на благородство, акт на човешко право и духовна повеля било да отхвърлиш това бреме, да се разтовариш от него и да придобиеш свобода, лекота, почти безтелесно блаженство, като снабдиш физиката си с това благословено средство, което те прави независим от всяко страдание.
Че тази философия се примиряваше с разрушителните морални и телесни последици от разслабващото свикване с морфина, се дължеше, види се, на нейното благородство и навярно съзнанието за общата ранна гибел настройваше съучастничките към такава необикновена нежност и дори влюбеност помежду им. Едва ли не с отвращение наблюдавах възторженото просияване на погледите им, техните разчувствувани прегръдки и целувки, когато се срещаха в обществото. Да, аз признавам вътрешната си нетърпимост спрямо това самоосвобождаване — признавам го с известно учудване, тъй като иначе съвсем не се харесвам в ролята на прекален светец и дребнав съдия. Навярно сладникавата лъжливост, към която води този порок или която му е по начало присъща, е причината, за да ми вдъхва той това непреодолимо отвращение. Възмущаваше ме и безогледното равнодушие на Инес към децата й, което аз свързвах с отдадеността й на този порок. Прекалената любов, която показваше към беличките луксозни създанийца, беше чиста лъжа. С една дума, тази жена ми беше опротивяла в душата от момента, когато разбрах и видях какво си позволява, а и тя самата много добре забелязваше, че няма място вече в сърцето ми, и отвръщаше на това с усмивка, която с ироничната си и закачлива злост ми напомняше по-раншната й усмивка, когато в продължение на два часа бе злоупотребявала с човешкото ми съчувствие към нейните любовни мъки и страсти.
Ах, тя нямаше особено основание да се подсмихва, защото истинска мъка беше да гледаш как тя все повече губеше човешкото си достойнство. Навярно вземаше вече прекалено големи дози, но те не й носеха блажено самочувствие, а само я докарваха до състояние, в което не можеше да се покаже пред хората. Онази Цвичер играеше по-гениално под действието на морфина, а Наталия Кньотерих повишаваше с него своя чар в обществото. Но на клетата Инес вече няколко пъти се случваше да се яви за обед в полусъзнание на масата и с изцъклени очи, с люшкаща се глава да седне до по-голямата си дъщеря и своя дребнаво, неприятно засегнат съпруг на все още, изящно сложената, искряща от кристал трапеза. Тук ще призная още нещо: няколко години по-късно Инес извърши тежко престъпление, което предизвика всеобщ ужас и сложи край на нейното социално съществувание. Но колкото да се ужасявах и аз от това злодеяние, все пак, поради старото ни приятелство, бях почти горд, не, положително горд, че в своето падение тя беше намерила сили и необуздана енергия за тази постъпка.