XXXVI
О Германио, ти загиваш, а аз помня надеждите ти! Искам да кажа, надеждите, които светът възлагаше на тебе (може би без ти самата да ги споделяше) и които след предишното ти сравнително меко падане — рухването на кайзеровата държава — ти сякаш в течение на няколко години до известна степен оправдаваше, въпреки необуздаността на държането ти, въпреки напълно безумното ти, наистина отчаяно, демонстративно бясно „раздуване“ на немотията ти — онова стигнало до небесата в твоя пиянски унес обезценяване на парите.
Наистина във фантастичното ти издевателско безобразие от онова време, замислено да сплаши света, имаше вече много нещо от чудовищната неправдоподобност, от ексцентричността, от пълната немислимост, от злостния санкюлотизъм в нашето поведение от 1933 и особено от 1939 година насам. Но потопът от книжни милиарди, това бомбастично разрастване на мизерията, стигна един ден до своя край и в невероятно разкривеното лице на икономическия живот в страната отново се появи изразът на разумност. Изглеждаше, като че ли пред нас, немците, изгрява вече епоха на душевно отдъхване, на социален прогрес при мирни и свободни условия, епоха на зрял, съобразен с бъдещето културен труд, на доброволно приспособяване на нашите чувства и мисли към нормите на останалия свят. Без съмнение такъв беше и смисълът, такава беше възлаганата на германската република надежда, въпреки вродената слабост на тази република, въпреки антипатията, която тя сама чувствуваше към себе си. Повтарям: надеждата — пробудена у другите народи. Републиката беше един опит, един не толкова безнадежден опит (втори след безуспешния опит на Бисмарк с неговия обединителен фокус) — опит за нормализиране на Германия в смисъл на нейното европеизиране и дори „демократизиране“ — на духовното й включване в обществения живот на човечеството. Нима ще отрече някой, че в другите страни съществуваше вяра във възможността на такъв процес? Нима ще оспори някой, че един обнадеждващ стремеж в тази насока се наблюдаваше повсеместно — като се изключи селяшката закостенялост — вече из цяла Германия?
Говоря за двадесетте години на столетието и особено за втората им половина, разбира се, когато огнището на културата действително се премести от Франция в Германия и където (във висша степен характерно за тогавашната Германия) за пръв път беше изпълнена, по-право за пръв път изцяло изпълнена, както споменах, апокалиптичната оратория на Адриан Леверкюн. И макар че премиерата се състоя във Франкфурт, един от най-благоразположените, най-откритите по характер градове на Германия, изнасянето й не мина без буря от гневни протести, без обвинения в гавра с изкуството, в нихилизъм, в музикално злосторничество или, да употребим най-честия тогавашен ругателен израз — без горчиви упреци в „културболшевизъм“. Но произведението и смелостта, с която то беше изнесено, намериха интелигентни и добре владеещи словото защитници и тази добронамереност, стигнала в човечността и свободолюбието си към 1927 година своята висша точка, този дух, така противоположен на националистично-вагнерианската романтична реакция, каквато все още се гнездеше тогава особено в Мюнхен, беше безспорен елемент в обществения ни живот още в първата половина на това десетилетие. И аз си спомням за културните празненства от онова време, като „Деня на композитора“ през 1920 година във Ваймар и първото отпразнуване на „Деня на музиката“ през следната година в Донауешинген. И в двата случая, за съжаление в отсъствие на композитора, бяха изпълнени — пред една публика, действително достатъчно възприемчива и „републикански“ настроена в изкуството — покрай други образци от новата духовно-музикална насока и композиции на Леверкюн: във Ваймар — „Космичната симфония“ под диригентството на ритмично особено сигурния Бруно Валтер, а на баденското празненство, във връзка с представянето на прочутия марионетен театър на Ханс Платнер — петте пиеси на „Gesta romanorum“ — едно небивало преживяване, което държа през цялото време слушателите между полюсите на дълбоко религиозно затрогване, от една страна, и неудържим смях, от друга.