Но аз искам да припомня и участието на немските музиканти и любители на изкуството в Германия при основаването на „Международното сдружение за нова музика“ през 1922 година, както и концертите, устроени от това сдружение две години по-късно в Прага, на които пред публика предимно от музикални знаменитости от всички страни бяха изпълнени вече фрагменти от хора и оркестъра на Адриановия „Apocalipsis cum figuris“. Произведението беше по това време вече издадено, но не от Шот в Майнц, а от виенското „Универсално издателство“, чийто директор, доктор Еделман, още млад, едва 30-годишен човек, играеше вече значителна роля в музикалния живот на Централна Европа. Един ден, още когато „Апокалипсисът“ не беше завършен (това съвпадаше със седмиците на принудителното прекъсване поради възвръщането на болестта), той се появил неочаквано в Пфайферинг, за да предложи на наемателя у Швайгещилови услугите си като издател. Според даденото от доктор Еделман обяснение, посещението му било във връзка е посветената на творчеството на Адриан статия, появила се напоследък във виенското радикално прогресивно музикално списание „Разсвет“, излязла изпод перото на унгарския музиколог и културфилософ Дезидериус Фехер. Фехер обръщаше с най-топли думи вниманието на културния свят върху интелектуалната висота и богатството на религиозното съдържание, върху гордостта и отчаянието, върху греховната, доведена до най-вдълбочено вдъхновение мъдрост на тази музика. Топлотата на думите се засилваше и от признанието, направено със срам от автора, че това тъй интересно, тъй вълнуващо творчество се разкрило за него не благодарение на някакви лични усилия от негова страна, не по силата на собственото му интуитивно вътрешно търсене, а в резултат на фактори отвън или, както той се изразяваше, отгоре, от една сфера, по-висока от всякаква ученост, от сферата на любовта и вярата, с една дума, от сферата на вечно женственото. Накратко, зад тази статия, в която съобразно с темата към аналитичния елемент се примесваше и лиричен, се очертаваше, наистина твърде смътно, образът на дълбоко чувствуваща, знаеща и дейно пропагандираща това свое знание жена, всъщност вдъхновителка и на самата статия. И тъй като се оказа, че доктор Еделман беше подбуден за своето посещение от тази виенска публикация, можеше да се каже, че и неговото пристигане в Пфайферинг беше в косвена зависимост от все тази нежна, скромно забулена в тайнствеността си енергия и любов.
Дали само в косвена? Не съм толкова сигурен. Наклонен съм да допусна, че и този млад музикален деятел беше получил подтик, указания, напътствия пак от същата „сфера“ — и това мое предположение се потвърждава до известна степен и от факта, че той знаел повече от това, което статията бе донякъде тайнствено забулила: той знаел името и дори го споменал — не веднага, не отнапред, а в течение на разговора, към неговия край. След като първоначално почти бил отпратен, той съумял да настои и бил приет, подир което помолил Леверкюн да му разкаже над какво работи сега, чул за ораторията — за първи път ли, съмнявам се! — успял да склони Адриан, макар все още болен и изнемощял, да му изсвири в залата с Нике значителни части от ръкописа. Още на самото място Еделман поискал и получил правото да издаде той творбата: договорът пристигнал на следния ден от хотел „Байришер Хоф“ в Мюнхен. Но преди да си тръгне, той запитал Адриан, употребявайки по виенски заимствуваното от италианците обръщение:
— Познавате ли, маестро, госпожа фон Толна?
Аз се готвя да въведа в своя разказ лице, каквото един романист никога не би се решил да представи на читателите си, тъй като невидимостта е в явно противоречие със законите на изкуството и изискванията, които повествованието поставя. А госпожа фон Толна е невидимо лице. Аз не мога да я представя на читателя, не мога да кажа нищо за нейната външност, защото никога не съм я виждал и никога не съм чувал как изглежда тя, тъй като и никой от моите познати не я е дори зървал. Аз не съм сигурен дали доктор Еделман, пък и дори онзи сътрудник на „Разсвет“, нейният сънародник, можеха да се похвалят, че я познават. Колкото се отнася до Адриан, той отговорил на виенчанина тогава отрицателно. Не, не познавал тази дама — рекъл той, — но от своя страна не запитал коя може да е тя затова и Еделман се въздържал да даде някои обяснения и само казал: