— Във всеки случай вие имате в нейното лице, маестро, най-пламенната си почитателка.
Очевидно той бе сметнал това „не ми е позната“ за уклончиво потвърждение на познанството им. Но и Адриан беше прав да отговори така, защото отношенията му към унгарската аристократка никога не бяха стигнали до лична среща и по взаимно мълчаливо съгласие — добавям аз — никога нямаше и да стигнат. Но вече години наред те разменяха помежду си писма и в тази кореспонденция тя се бе показала като извънредно умна и тънка познавачка и поклонничка на неговото творчество, а също и като загрижена приятелка и съветничка, като непоставяща никакви условия служителка на неговото благополучие. Той от своя страна беше стигнал в писмата си до оная граница на общителност и доверие, по-далеч от която една самотна душа не е в състояние да отиде. Аз вече говорих за две семпли жени, които със своята безкористна преданост си бяха извоювали скромно място в несъмнено безсмъртния живот на този човек. Сега става дума за една трета от съвсем друго естество, която по безкористие не само че не отстъпваше на онези по-обикновени жени, но ги дори превъзхождаше — е аскетическия си отказ от всякакво пряко сближаване, с непоколебимото съблюдаване на пълна въздържаност, със стоенето си настрана, с необезпокояването, с оставането си напълно в сянка, което не можеше да се дължи на свенлива несръчност, защото това беше светска жена, олицетворяваща за пфайферингския отшелник действително света — свят, какъвто той обичаше, от какъвто имаше нужда и какъвто можеше да понася, свят на разстояние, оттеглил се поради интелигентно зачитане по-надалеч…
Казвам за тази рядка жена това, което зная. Мадам дьо Толна беше богата бездетна вдовица; след смъртта на своя рицарски по характер, но разпътен мъж, загинал впрочем не от пороците си, а при нещастен случай на конни състезания, тя беше наследила дворец в Пеща, огромно имение на няколко часа южно от столицата, недалече от Щулвайсенбург — между Платенското езеро и Дунав, — и една подобна на замък вила край споменатото езеро — край Балатон на унгарски. Имението, с великолепна, останала още от осемнадесетия век, но подновена с всички удобства господарска къща, обхващаше, освен безкрайни пшенични нивя също и обширни площи със захарно цвекло и собствени рафинерии за преработване на цвеклото на самото място. Но притежателката им не оставаше за дълго нито в градския си дворец, нито в сградата на имението, нито в лятната си вила. Предимно, би могло да се каже, почти непрекъснато, тя прекарваше в пътувания, като прехвърляше на управителите и майордомите грижите за владенията си, към които очевидно не се чувствуваше привързана и откъдето поради някакво безпокойство, а може би и мъчителни спомени, тя винаги бягаше. Живееше в Париж, в Неапол, в Египет, в Енгадин, навсякъде придружена от своята камериерка, от един лакей, който й беше нещо като уредник на пътуванията, и от личния й лекар — едно свидетелство може би за деликатното й здраве.
На нейната подвижност последното обстоятелство, изглежда, не се отразяваше и тази живост, съчетана с ентусиазъм, почиващ на инстинкт, на интуиция, на сензитивно познание — един бог знае — може би и на съкровено вживяване, на душевно сродство, я караше да се появява на най-неочаквани места. Оказа се, че тази жена бе присъствувала незабелязано сред публиката навсякъде, където се бяха решавали да изпълнят нещо от Адриановата музика: в Любек (на премиерата на осмяната опера), в Цюрих, във Ваймар, в Прага. А колко често е била в Мюнхен, следователно съвсем близо до неговото жилище, без да издава с нещо присъствието си — това не бих могъл вече да кажа. Но тя бе идвала и в Пфайферинг, случайно се установи и това между другото. Мълком се бе запознала с пейзажа, с най-близкото обкръжение на Адриан, дори бе постояла под прозореца на игуменската стая, ако не се лъжа — и пак незабелязано се беше оттеглила. Това само по себе си бе вече достатъчно, за да развълнува човека, но мене още по-необикновено ме развълнува, още по-нагледно възбуди представата ми за благоговейно поклонничество, когато доста по-късно повече или по-малко случайно се установи, че тя бе ходила и в Кайзерсашерн, беше се спирала в Обервайлер и в стопанството Бухел — беше видяла с очите си следователно винаги малко потискащия ме паралелизъм, който съществуваше между Адриановата околност в детинството му и неговата по-късна жизнена рамка.