Забравих да спомена, че тя не пропусна да посети и Палестрина, градеца в Сабинските планини, прекара няколко седмици в дома на Манарди и, както изглежда, бързо и сърдечно се сдружи със синьора Манарди. В писмата си до бившата си хазяйка, написани ту ща немски, ту на френски, тя я наричаше „майко“ — Mutter Манарди, mere Манарди. Също така наричаше тя и госпожа Швайгещил, която, както се разбра от писмата, беше виждала, без майка Швайгещил да я забележи. А тя самата? Искаше ли да се приобщи към тези „майки“ и да ги нарече свои сестри? Какво название й подхождаше — по отношение на Адриан Леверкюн? Какво си желаеше, какво си избираше тя? Названието богиня-покровителка, Егерия, духовна възлюблена?
Първото й писмо до Адриан (от Брюксел) беше придружено от почтителен дар — един пръстен, какъвто никога не бях виждал, което наистина не значи много, тъй като пишещият тези редове не е особено вещ из областта на съкровищата на този свят. Това беше скъпоценност, според мен неоценима и с изключителна красота. Самата халка беше старинна, цизелирана работа от времето на Ренесанса, а камъкът — прекрасен екземпляр светлозелен уралски изумруд, полиран на едри плоскости — да му се не нагледаш. Човек можеше да помисли, че този пръстен е украсявал някога ръката на някой църковен княз — езическият надпис, който той носеше, едва ли говореше против подобна представа. Върху твърдата повърхност на благородния камък, именно върху най-горната плоскост, беше изгравирано с дребни гръцки букви двустишие, което би могло да се предаде на немски приблизително по следния начин:
„Какъв е тоз трепет, преминал по лавровата дъбрава на Феб! Разтърси се цялата сграда! Нещастници, бягайте, махайте се!“
Не беше трудно да разпозная в тези стихове началните думи на един Аполонов химн от Калкмах. Със свещен ужас те описват признаците за появата на бога край неговото светилище. Въпреки че беше съвсем дребен, надписът се бе запазил напълно ясен. Малко по-изтрита беше гравираната отдолу емблема във формата на винетка под лупа ясно се очертаваше крилат змей, чийто изплезен език беше представен като стрела. Този фантастичен митологически образ ме накара да се замисля над раната от стрела или от ухапано на хризееца Филоктет, а също и над името, което Есхил дава веднъж на стрелата: „съскаща крилата змия“. Дойде ми на ум и връзката между, стрелите на Феб и слънчевите лъчи.
Мога да засвидетелствувам, че Адриан се зарадва като дете на подаръка, пристигнал от далечната, съчувствуваща му чужбина той го прие без колебание и макар че не се показваше с него пред никого, създаде си обичая или — да кажа по-добре — ритуала да си го слага в часовете на работа: през цялото време, докато композираше „Апокалипсиса“, зная това, той носеше тази скъпоценност на лявата си ръка.
Помисляше ли той, че пръстенът е символ на обвързване, на вериги, на зависимост? Изглежда, той не спираше мисълта си върху това, а виждаше в скъпоценното звено на невидимата верига, което при композирането носеше на пръста си, само една връзка между своята усамотеност и света — безличния, индивидуално едва обрисувания за него свят, за действителните черти на който той се запитваше навярно много по-малко и от мене.
Дали във външността на тази жена нямаше нещо, с което, да се обясни този странен основен принцип в отношенията й към Адриан, тази нейна невидимост, това странене, избягване на всякаква среща? Може би тя беше грозна, саката, гърбава, обезобразена от някаква кожна болест? Не ми се вярва. По-скоро допускам, че ако имаше у нея някакъв недъг, той беше във връзка с нейния душевен свят, което я правеше способна да разбира нуждата от щадене на чуждата самота. Но и партньорът й нито веднъж не се опита да разколебае този закон, напротив, той мълком прие, че на тази връзка е предопределено да си остане чисто духовна.
С неудоволствие употребявам този израз: „чисто духовна“. В него има нещо безцветно и безсилно, той съвсем не подхожда за практическата енергия, която беше така свойствена на тази прикрита преданост и нежна, далечна грижа. Твърде сериозното музикално и общо европейско образование у кореспондентката придаваше на преписката по време на подготовката и написването на „Апокалипсиса“ съвършено делови характер. На приятеля ми бяха доставяни редки и трудно достъпни материали, които да го насърчат и улеснят в изграждането на текста. Както по-късно разбрах, старофренският стихотворен превод на „Видението на Павел“ му беше дошъл пак от „света“. Енергично, макар и по околни пътища и чрез посредници той или, направо казано, тази жена дейно му служеше. Тя именно беше предизвикала публикуването на тъй интелигентната статия в „Разсвет“ — единственото всъщност списание, в което можеше да се говори тогава с възторг за музиката на Леверкюн. На нейното внушение се дължеше и това, че „Универсалното издателство“ си осигурила себе си ораторията още в процеса на работата. В 1921 година на Платнеровия куклен театър бяха предоставени на разположение от невиделица пак от „света значителни средства за великолепната и музикално съвършена постановка на «Gesta» в Донауешинген, без да се изясни напълно изворът на субсидията.