На този израз — «предоставени на разположение» — и на широкия жест, който го придружаваше, искам сега да се спра. Адриан не можеше да се съмнява, че на негово разположение стоеше всичко онова, което светската“ почитателка на неговото усамотение притежаваше — именно цялото й богатство поради критичната й съвест то, както личеше, беше за нея бреме, макар че живот без него тя не познаваше и без него навярно не би могла да помине. Да положи пред олтара на гения всичко, което й бе възможно, което смееше да предложи без страх, че ще го оскърби — за това тя копнееше и ако Адриан бе пожелал, целият стил на живота му в двадесет и четири часа щеше да се промени по образеца на скъпоценния пръстен, с който се украсяваше само между четирите стени на игуменската си стая. Това той знаеше не по-зле и от мене. Че подобна възможност нито за миг не бе спирала вниманието му, това не мога да кажа. Но противно на мене, на когото главата винаги се замайваше малко при мисълта, че едно огромно състояние лежеше в краката му и че за него е достатъчно само да посегне, за да си създаде княжески живот, Адриан положително не бе допускал за себе си никога подобна мисъл. Въпреки това веднъж, когато по изключение беше излязъл от своя Пфайферинг и се намираше и без това на път, той все пак бегло вкуси за опит от този почти царски живот, който аз не можех да не му желая в себе си за постоянно.
Вече двадесет години минаха от времето, когато той прие веднъж получената и останала завинаги в сила покана на мадам дьо Толна да погостува в нейно отсъствие толкова, колкото би пожелал, в някое от нейните владения. Тогава, това беше през пролетта на 1921 година, той беше във Виена, където Руди Шверт Фегер изпълни за пръв път в залата „Ербар“ на една от така наречените „вечери на Разсвет“ написания най-сетне за него виолин-концерт, и то с голям успех, който беше не в последна сметка и негов личен. Казвам „не в последна сметка“, но бих могъл спокойно да кажа „преди всичко“, защото известно концентриране на интереса върху личното изкуство на интерпретатора се преследваше просто в самото произведение, което, въпреки цялата характерност в музикалния почерк на Леверкюн, не можеше да се причисли към най-големите и горди негови творби в него по-скоро, поне тук-там, се долавяше и нещо любезно, отстъпчиво или, по-добре казано: снизходително — и това ми напомняше за предсказанието, направено по-рано от една сега вече занемяла уста. Нищо чудно, че Адриан отказа след завършването на пиесата да се покаже пред неспирно ръкопляскащата публика и бе вече напуснал залата, когато го потърсиха. Ние, тоест уредниците на концерта, сияещият от задоволство Руди и аз, го намерихме по-късно в ресторанта на малкия хотел на Херенгасе, където той беше слязъл, докато Швертфегер се беше счел за задължен пред себе си да отседне в един от хотелите на Ринга. Пиршеството ни нея нощ беше кратко, тъй като Адриан имаше главоболие.
Това, че на следния ден той реши да не се връща веднага у Швайгещилови, а да направи удоволствие на своята светска приятелка, като посети унгарското й имение, аз мога да си обясня само е някакво отпускане в момента. Условието тя да отсъствува бе налице, тъй като — невидима за нас — тя се намираше във Виена. За предстоящото си пристигане той съобщи с телеграма направо в имението, след което е започнала, както предполагам, спешна телеграфна обмяна между имението и един виенски хотел. Той замина и негов спътник бях за жалост не аз, тъй като и за концерта едва се бях освободил от служебните си задължения, този път не беше и Рюдигер, подобноокият, който изобщо не се бе постарал да дойде във Виена, сигурно нямаше и пари за това, сега вече напълно обяснимо беше Руди Швертфегер — той бе и свободен, и под ръка за това неочаквано отклонение, пък и двамата току-що бяха преживели общ музикален успех, така че тъкмо по това време и неуморното интимничене на Руди можа да се увенчае най-после със сполука, с фатална, нека кажа, сполука.
И тъй, придружен от Швертфегер и посрещнат като повелител, завърнал се след дълго пътуване, Адриан прекара дванадесет дни сред благородното великолепие на залите и покоите от осемнадесетия век на замъка Толна, разхождан с каляска из огромното като княжество владение или край ведрия балатонски бряг, обслужван от покорната, отчасти турска прислуга, имайки на разположение библиотека на пет езика, два прекрасни рояла на подиума в музикалната зала, домашен орган и всичко сред невероятен разкош. По-късно той ми разказваше, че принадлежащото към имението село поразявало със своята крайна бедност, с напълно архаичното, предреволюционно стъпало на жизнените условия. Управителят на имението, който ги развеждал, само кимал съчувствено и им разказал, сякаш за да ги запознае с някаква интересна забележителност, че селяните ядели месо само веднъж в годината, на Коледа, не знаели какво е дори лоена свещ и буквално си лягали вечер с кокошките. Да се измени нещо в тези срамни условия на живот, към които поради навик и невежество хората били нечувствителни, да се премахне неописуемата мръсотия из селските улици и сложи край на пълната липса на хигиена из къщите, щяло да бъде наистина революционен акт, непосилен за сам човек, още повече пък за една жена. Можеше да се предположи наистина, че покрай другите причини и видът на това село е отравял престоя на тайнствената Адрианова приятелка в това нейно владение.