Впрочем аз не съм в състояние да дам нещо повече от една приблизителна скица за този малко нещо ексцентричен епизод в строгия живот на моя приятел. Не аз бях там край него, пък и не можех да бъда, дори ако той ми го беше предложил. Швертфегер би могъл да каже нещо повече. Но той е мъртъв…
XXXVII
Щеше да е по-добре може би, ако и тая глава, подобно на някои от досегашните, не означавах с отделна цифра, а я оставех като продължение на предишната, като съставна част от нея. Да продължа без толкова ясна цезура, щеше да бъде най-правилно, защото и тук все още продължава главата „свят“, главата за отношението или липсата на отношение у моя покоен приятел към него, към света, който тук е отхвърлил наистина всяка тайнствена дискретност, въплътен не вече в забулената богиня-покровителка и изпращачка на скъпоценни символи, а в наивно натрапчивия, нещадящ никаква усамотеност, увещаващ, без много да се замисля, и въпреки това дори привлекателен за мене тип на господин Саул Фителберг, един интернационален музикален предприемач и импресарио, който през един хубав ден към края на лятото — тъкмо когато и аз се случих в Пфайферинг (беше събота следобед, спомням си, тъй като в неделя сутринта трябваше да се връщам в къщи, защото жена ми имаше имен ден) — също пристигна у Швайгещилови и цял час занимава Адриан и мене с необикновено забавния си разговор, след което, без да е свършил някаква работа — защото той бе дошъл по работа, — но и без да се засяга ни най-малко от това, си замина обратно.
Беше 1923 година, следователно не можеше да се каже, че човекът се беше досетил особено рано. Все пак не бе дочакал пражкия и франкфуртския концерт, те още предстояха да се изнасят в недалечното бъдеще. Но Ваймар беше минал, Донауешинген също, независимо от изпълнението на някои ранни Леверкюнови творби в Швейцария, така че не беше вече необходимо да се притежава извънредна пророческа интуиция, за да се прозре, че тук има нещо за оценяване, нещо, което чака да бъде разгласено. По това време беше излязъл от печат и „Апокалипсисът“ — и аз смятам, че мосю Саул бе вече успял да се запознае с него. Така или иначе: човекът беше надушил нещо, бе пожелал да се включи, да съдействува при зараждането на една слава, да изведе на бял свят един гений и да го представи на любопитното светско общество, сред което се движеше. Да направи първите стъпки в тази насока, беше целта на неговото посещение, на безцеремонното му нахлуване в това убежище на творчески мъки. То се случи така:
Бях пристигнал в Пфайферинг рано следобед и когато двамата с Адриан се върнахме от разходката из полето, предприета от нас веднага подир чая, следователно веднага след четири, ние за не малко наше учудване видяхме на двора под бряста автомобил, и то не обикновен таксиметър, а кола с по-частен изглед, каквато човек наема заедно с шофьора за няколко часа или цял ден. Този шофьор, в своята униформа също не без господарска отсянка, пушеше сега цигара край колата и широко ухилен, свали фуражка, когато минахме покрай него, като си мислеше навярно за шеговития гост, когото ни беше докарал. На входа ни посрещна госпожа Швайгещил с визитна картичка в ръка и уплашено ни пошепна, че някакъв „светски човек“ бил пристигнал тези думи, може би защото бяха произнесени шепнешком за бърза преценка на току-що дошлия човек. Ми се сториха някак си призрачно странни и прорицателски.