Зная, че преди да композира концерта, Леверкюн бе проучил основно цигулковата техника на Берио, Виотан и Виенявски и тук той я прилага по един полупочтителен, полукарикатурен начин — със същите впрочем изисквания към техниката на изпълнителя, особено в извънредно игривата и виртуозна средна част, в скерцото, в което срещаме и един цитат от „Дяволските трели“ на Тартини, така че клетият Руди трябваше да напряга всичките си сили, за да се справя успешно с това място. Всеки път, след като изпълнеше тежката си задача, под русата му, виеща се на вълнисти къдри коса блестяха капки пот, а бялото на сините му като метличина очи беше покрито с мрежа червени жилчици. Но затова колко възнаграден беше, разбира се, колко възможности имаше той за „флирт“ в по-високия смисъл на думата в една творба, която аз в лицето на автора й нарекох „апотеоз на салонната музика“, убеден предварително, че той няма да ми се сърди за тая характеристика, а ще я приеме с усмивка.
При мисълта за тая хибридна рожба в паметта ми изниква един разговор в жилището на фабриканта Булингер на Виденмайерщрасе в Мюнхен, заемащо целия белетаж в построената от него разкошна къща за отдаване под наем, под чиито прозорци в добре коригираното си вече корито Изар пееше своята буйна планинска песен. У богаташа бяха поканени в седем часа на вечеря около петнадесет души: с помощта на добре обучена прислуга и една домоуправителка, личност с изящни обноски, изгаряща от желание да се омъжи, той устройваше често приеми в своя дом и поканените бяха най-вече хора от финансовия и търговския свят. Но вече се знае, че той обичаше да парадира и с духовните си интереси, така че в неговите комфортни салони се устройваха и вечери, на които се канеха хора на изкуството и науката — и никой, в това число и аз, признавам това — не виждаше основание да се отказва от кулинарните лакомства на неговите приеми и елегантната рамка на салоните му, твърде приятна за водене на оживени разговори.
Този път присъствуваха Жанета Шойрл, господин и госпожа Кньотерих, Шилдкнап, Руди Швертфегер, Цинк и Шпенглер, нумизматикът Краних, издателят Радбрух със съпругата си, артистката Цвичер, авторката на комедии Биндер-Майореску от Буковина и аз с милата ми жена беше дошъл и Адриан: благодарение на моите увещания, към които се бяха присъединили Шилдкнап и Швертфегер. Не искам да разследвам чия молба беше решила въпроса и съвсем не си въобразявам, че тъкмо моята му е повлияла. Тъй като седеше на трапезата до Жанета Шойрл, близостта на която му действуваше винаги благотворно, а и останалите сътрапезници му бяха добре познати, той не се разкайваше, изглежда, че бе отстъпил на увещанията ни. През време на тричасовия си престой той се чувствуваше много добре, а и аз имах още веднъж възможността с тиха радост да наблюдавам с каква неволна, в много малко случаи рационално обоснована вежливост и повече или по-малко плахо страхопочитание се отнасяха в обществото към едва тридесет и осем годишния ми приятел. Тази проява, казах го вече, ме радваше, но, от друга страна, свиваше сърцето ми й ме изпълваше със загриженост, защото причината за това държане на хората беше несъмнено атмосферата на неописуема отчужденост и страшна самота, която го заобикаляше през последните години тази негова атмосфера все повече се чувствуваше и държеше хората на все по-голямо разстояние, сякаш той идваше от страна, където, освен него, никой друг не живее.
Тази вечер, както казах, той изглеждаше твърде разположен и доста разговорлив, за което имаше отчасти заслуга сигурно и Булингеровият, подправен с ангостура шампански коктейл, а също и отличното му пфалцко винце. Той разговаряше с Шпенглер, който беше вече твърде зле със здравето си (болестта го беше ударила в сърцето) и се смееше заедно с всички останали на клоунствата на Лео Цинк, който, облегнат на стола си по време на вечерята, се покриваше до гротескния си нос с огромната си като чаршаф сервпета и кротко скръстваше отгоре ръце. Още повече го развесели изобретателността на шегобиеца, когато домакинът ни показваше един натюрморт, нарисуван от него (Булингер се опитваше дилетантски да рисува с маслени бои) за да избегне една открита преценка, а също и за да я спести на нас, другите, той посрещна картината с хиляди възгласи „господи боже мой“, които можеха да се тълкуват най-различно, като започна да я разглежда, от всички страни и дори веднъж я обърна от опакото. Впрочем посрещането на всичко с удивление и необвързващи с нищо възклицания беше специалната техника на този по начало не особено приятен човек с нея вземаше участие в разговори, които надхвърляха хоризонта му на художник и карнавален участник, и известно време той я прилагаше дори при разговора върху въпросите от естетично-морално естество, който имам в момента пред вид.