Сигурно такава ми е съдбата — да говоря сковано и разсъдъчно сухо върху феномена изобщо, който Адриан веднъж ми бе охарактеризирал като удивително и винаги донякъде неестествено отклонение от нормата в отношенията между „аз“ и „не-аз“ — върху феномена на любовта. Задръжки поради благоговение изобщо пред тази тайна, а в случая и поради благоговението ми пред личността на моя приятел ме карат да си затварям устата или да бъда поне скъп в думите, когато говоря за облъхнатата от демонизъм промяна, която в разрез с пълната обособеност на единичното същество се извършва при това само по себе си необикновено явление. Все пак няма защо да премълчавам, че благодарение на една специфична запознатост — придобита от заниманията ми с класическата филология, следователно от една дейност, която е от естество иначе да ме притъпи по-скоро за живота — аз бях в състояние да прозра и разбера изобщо тук нещо.
Няма никакво съмнение — и с възможната за човека сдържаност тук аз ще го разкажа, — че една неуморна, неспираща се пред нищо доверчива общителност удържа най-после победа над най-Непристъпната самота — победа, която при полярното, подчертавам: полярното различие на двамата партньори, при духовната дистанция между тях можеше да има само един определен характер и към която, в този именно смисъл, единият от тях с хитро упорство непрестанно се беше домогвал. За мене е напълно ясно, че за пристрастената към флирта природа на Швертфегер преодоляването на самотността чрез общителност и доверчивост е имало от самото начало, съзнателно или не, все тази особена цел и отсянка — с което не искам да кажа, че то не е имало и по-благородни мотиви. Напротив: ухажьорът беше напълно сериозен, когато изтъкваше колко необходимо за допълването на неговата природа е приятелството му с Адриан, колко много го то вдъхновява, възвисява и морално поправя. Но той беше достатъчно нелогичен, за да пуска в ход за спечелването на това приятелство вродените си средства за флирт, а сетне, когато меланхолната склонност, която пробуди, се оказа нелишена от белезите на еротична ирония — да се чувствува засегнат.
Най-много ме поразяваше и покъртваше в случая това, че със собствените си очи виждах как завоюваният не забелязваше, че е омагьосан, а сам приписваше на себе си инициативата, която изцяло принадлежеше на другата страна, той невероятно се удивляваше на това неспиращо се пред нищо открито угаждане и внимание, за които по-скоро подхождаше името изкушение. Да, той с удивление говореше като за чудо, че неговата меланхолия и чувство не бяха разколебали и смутили Руди, и аз почти не се съмнявам, че това „удивление“ водеше началото си от онази далечна вечер, когато в стаята му беше дошъл Швертфегер, за да го върне в обществото, където без него било толкова скучно. И все пак в това така наречено чудо участвуваха действително и често споменаваните благородни, артистично свободни и порядъчни качества в характера на горкия Руди. Налице е едно писмо от Адриан до Швертфегер приблизително от времето на онзи разговор на приема у Булингер, което Рудолф естествено е трябвало да унищожи, но той отчасти от пиетет, отчасти положително и като трофей го запазил. Отказвам се да го цитирам, а само го отбелязвам като човешки документ, който произвежда впечатление на разголена рана. Това болезнено разголване се е струвало навярно на изпращача като голям риск. Но тук не бе имало никакъв риск. Все пак красив е бил начинът, по който получателят беше показал, че не бе имало риск. Веднага, с най-голяма бързина, без всякакво мъчително забавяне той се озовал тогава в Пфайферинг. Последвало откровено обяснение, уверение в най-дълбока благодарност — държането било просто, смело и предано деликатно, с явен стремеж да се предотврати всякакъв срам… Не мога да не похваля едно такова държане. И предполагам с известно все пак одобрение, че тъкмо тогава е било решено разработването и посвещението на концерта за цигулка.
Този концерт отведе Адриан във Виена. Той го отведе след това заедно с Руди Швертфегер в унгарския извънградски замък. Когато се завърнаха оттам, Рудолф се радваше на прерогатива, който поради общо прекараното детство беше принадлежал дотогава само на мене: той и Адриан бяха вече на „ти“.