XXXIX
Горкият Руди! Много кратък беше триумфът на твоята детинска демоничност, защото тя попадна в силовото поле на друга една, по-дълбока, по-съдбоносна, която бързо я сломи, погълна, унищожи. Фатално „ти“. То не подобаваше нито на синеокото нищожество, което го извоюва, нито на този, който снизходително го беше приел, и той не можеше да не си отмъсти за — може би — ощастливилото го унижение, на което се беше изложил по този повод. Отмъщението беше неволно, бързо, леденостудено и тайнствено. Но да разказвам, да разказвам.
През последните дни на 1924 година успешният концерт за цигулка беше повторен в Берн и Цюрих — в рамката на двата концерта, изнесени от швейцарския „Камерен оркестър“, чийто диригент, господин Паул Захер, бе поканил при много изгодни условия за солист Швертфегер, като беше изразил желание да присъствува по възможност и композиторът, който щял по този начин да възбуди особен интерес към продукциите. Адриан се възпротиви, но Рудолф умееше да моли и още новото „ти“ притежаваше тогава достатъчно сила, за да проправи пътя на това, което трябваше да стане.
Благодарение на изключителната всеотдайност на солиста, който напрегна всичките си сили, концертът, сложен в центъра на програмата от немска класика и съвременна руска музика, показа отново и в двата града — в салона на Бернската консерватория и в концертната зала на Цюрих — своите духовни и увличащи качества. Критиката отбеляза известна неединност в стила и дори в нивото, а и публиката бе по-въздържана от виенската, но изпрати и двата концерта с оживени овации и настояваше и в двата града авторът да излезе на подиума той направи удоволствие на изпълнителя си и ръка за ръка с него неколкократно благодари за ръкоплясканията. На това двукратно повторено — неповторимо събитие, на личното самоизлагане на самотността пред тълпата не можах да присъствувам. Нямах възможност да му бъда свидетел. За това ми разказа Жанета Шойрл, която присъствува на втория концерт в Цюрих, тъй като точно по това време беше в този град и имаше възможност да се срещне и с Адриан в частния дом, където той и Швертфегер гостуваха.
Срещата им стана на Митенщрасе, близо до езерото, в дома на господин и госпожа Райф, богата, бездетна, обичаща изкуството, вече доста възрастна съпружеска двойка, която от край време намираше удоволствие в това, да дава на именити, гостуващи в града, хора на изкуството удобен подслон и да ги въвежда в обществото. Мъжът, някогашен индустриалец на коприна, а сега оттеглил се вече на почивка от сделките швейцарец, истински стар демократ, имаше изкуствено стъклено око, което придаваше на брадатото му лице известна, скованост — едно съвсем погрешно впечатление, защото човекът си беше непринуден веселяк и нищо така не обичаше, както да ухажва в своя салон хубавички актриси, безразлично дали героини или субретки. На приемите си той свиреше понякога не лошо на чело, придружаван на пианото от жена си, немкиня по произход, която бе учила някога пеене. Тя нямаше наистина неговото чувство за хумор, но беше енергична и гостоприемна домакиня, която в желанието си да даде подслон на славата и да остави в салоните й да владее безгрижният дух на виртуозността, бе напълно единодушна със своя съпруг. В будоара й имаше една маса, цялата отрупана с фотографии на европейски знаменитости с благодарствени надписи за оказаното гостоприемство от семейството Райф.
Двойката беше поканила Швертфегер да им гостува, преди още неговото име да се бе появило във вестниците, защото като меценат с щедра ръка старият индустриалец беше осведомяван за всички музикални събития, преди светът да бе научил нещо за тях щом узнаха, че ще дойде и Адриан, те поканиха незабавно и него. Жилището беше обширно, то предлагаше богати възможности за гостуване и наистина, когато пристигнаха от Берн, те свариха вече тук и Жанета Шойрл, която прекарваше веднъж в годината по няколко седмици у своите швейцарски приятели. Но не до нея седеше след концерта Адриан в Райфовата трапезария на вечерята, на която бяха поканени малък кръг приятели.
Начело на трапезата седеше домакинът, който пиеше някакво безалкохолно питие от великолепно шлифованата си чаша и с неподвижно лице се шегуваше с драматичното сопрано на градския театър до него, една грамадна жена, която в течение на вечерта се удряше неведнъж в гърдите с юмрук. Присъствуваше и друг член на операта, героичният баритон, балтиец по произход, висок мъж, който говореше гръмко, но интелигентно. Тук беше, разбира се, и уредникът на концертната вечер, капелмайсторът Захер, заедно с доктор Андрес, постоянния диригент на филхармонията, а също и отличният музикален сътрудник на „Нойе Цюрихер Цайтунг“, доктор Шу — всички с жените си. На другия край на трапезата седеше пъргавата госпожа Райф между Адриан и Швертфегер, които имаха за съседки отляво и дясно едно младо или още младо момиче с професия, мадмоазел Годо, от Френска Швейцария, и нейната леля, една крайно добродушна, на вид почти като рускиня стара дама с мустачки, наричана от Мари (такова беше собственото име на госпожица Годо) „ma tainte“ или „tante Isabeau“, живееща по всяка вероятност край племенницата си като компаньонка, домакиня и почетна дама.