Аз мога да опиша външността на Мари Годо, тъй като малко по-късно очите ми по много понятни причини дълго и старателно я разучаваха. Ако думата „симпатична“ е била някога необходима, за да се охарактеризира едно лице, тя никъде не е подхождала повече, отколкото тук при описанието на тази девойка, която от глава до пети с всяка своя черта, всяка изречена дума, всяка усмивка, всяка своя проява напълно отговаряше на спокойно-уталожения, естетично-нравствен смисъл на тая дума. Тя имаше най-хубавите черни очи на света — черни като въглен, като смола, като зрели къпини, не много големи, но с открит и в своята чернота ясен и чист поглед, под вежди, изящните равни линии на които имаха толкова общо с козметиката, колкото и умерената, естествена червенина на нежните й устни. В момичето нямаше нищо изкуствено, никаква следа от грим или от опит да се подчертае, изпише или освежи нещо. Приятната простота, с която тъмнокестенявата й коса падаше тежко на тила, като оставяше свободни ушите, челото и нежните слепоочия, даваше своя отпечатък дори на ръцете — трезво красиви, не съвсем малки, но тънки и нежни, обхванати в китките от маншетите на бялата й копринена блуза. Гладка яка обхващаше и шията, която се издигаше стройна и заоблена като колона, изваяна сякаш от мрамор, увенчана от миловидно заострения овал на лицето с цвета на слонова кост, с изящно: и красиво оформено носле, привличащо погледа с живо трептящите ноздри. Рядката й усмивка и още по-редкият й смях, от който почти прозрачните слепоочия трогателно се напрягаха, откриваше емайла на гъсти и правилно подредени зъби.
Всеки ще разбере, че аз възкресявам с обич, със старание външността на жената, с която Адриан по едно време искаше да свърже съдбата си. Също и аз я видях за пръв път пак в тая официална бяла копринена блуза, която донякъде съзнателно подчертаваше мургавината на нейния тип, но след това най-често я виждах в просто всекидневно, пътническо облекло от тъмна шотландска материя с лачен колан и седефени копчета, което още повече й приличаше, а понякога и с работна, дълга до коленете престилка, която тя си слагаше отгоре, когато работеше с черни и цветни моливи над чертожната си дъска. Защото тя беше театрална художничка — Адриан беше осведомен за това още на времето от госпожа Райф, тя измисляше и разработваше идейни скици за костюми и декори за по-малките парижки, оперни и оперетни театри, като „Gatte Lyrique“ и стария „Theatre du Trianon“. Те служеха за модели на шивачите и художниците-декоратори, които извършваха след това по тях своята работа. Родена в Нион на Женевското езеро, тя живееше с приходите от професията си заедно с леля си Изабо в малките стаички на един апартамент на Ил дьо Пари. Но славата за нейното умение, изобретателност, вещина в историческото развитие на облеклото и изтънчен вкус растеше непрекъснато, така че на професионални причини се дължеше не само този й престой в Цюрих, защото тя разказа на съседа си отдясно, че след няколко седмици щяла да дойде и в Мюнхен, за да изработи за тамошния театър проекти във връзка с постановката на една стилова комедия.
Адриан разделяше вниманието си между нея и домакинята, докато умореният, но щастлив Руди се шегуваше насреща с „ma tante“, която проливаше добродушни сълзи от смях и често се навеждаше напред към племенницата си, за да й повтаря с мокро лице и разхълцан глас нещо от шегите на своя съсед, което според нейното мнение трябвало да чуе непременно и тя. Мари й кимваше при такива случаи любезно с глава, очевидно доволна, че леля й се забавлява така добре, и очите й се спираха с известна благодарна признателност върху причинителя на тая веселост, който пък още повече се стараеше да възбужда желанието на старата дама да предава неговите шеги. Отговаряйки на въпросите на Адриан, Годо му разказваше за работата си в Париж, за най-новите постижения на френския балет и на операта, които само отчасти му бяха известни, за произведенията на Пуленк, Орик, Риети. Те се оживиха при размяната на впечатления от „Дафнис и Хлоя“ на Равел и „Игрите“ на Дебюси, от музиката на Скарлати към „Веселите жени“ на Голдони, от „Тайният брак“ на Чимароза и „Липсата на възпитание“ на Шабрие. За някои от тези пиеси Мари беше правила скици. Няколко от сценичните разрешения за новите постановки тя поясняваше със скици, които нахвърляше върху картата с името си. Познавала добре Саул Фителберг — та възможно ли е да не го познава! Именно тук проблесна емайлът на нейните зъби — един сърдечен смях, който така прелестно напрегна слепоочията й. Говореше немски свободно, с лек, очарователен чужд акцент гласът й беше топъл, с пленителен тембър, глас на певица, несъмнено чудесен „материал“ — или казано по-точно: по постановка и обагреност на гласа си тя не само че приличаше на Елсбет Леверкюн, но и понякога, когато човек я слушаше, действително имаше чувството, че чува гласа на Адриановата майка.