Едно общество от все пак петнадесетина души образува обикновено след свършване на вечерята групи, по-различни от реда на масата, за да се разнообрази контактът. След като стана от трапезата, Адриан не размени почти нито една дума с Мари Годо. Господата Захер, Андрес и Шу, а освен тях и Жанета Шойрл го задържаха дълго с един разговор върху музикалния живот в Цюрих и Мюнхен, докато парижките дами заедно с оперните певци, домакина, домакинята и Швертфегер останаха на масата около ценния севърски сервиз и с нескривано учудване наблюдаваха как старият господин Райф пиеше чаша след чаша силно кафе, което той правел, както важно, по швейцарски им обясни, по съвета на лекаря — за усилване на сърцето си и за по-добър сън. Тримата гости, които бяха на квартира у Райфови, се оттеглиха веднага в стаите си, щом външните лица се сбогуваха. Мадмоазел Годо живееше с леля си в хотел „Eden au Lac“, където смяташе да остане още няколко дни. Когато Швертфегер, който на другата сутрин щеше да се завърне с Адриан в Мюнхен, изказа на сбогуване твърде живо надеждата да срещне в скоро време там двете дами, Мари почака за миг, докато Адриан повтори пожеланието, и тогава даде любезно съгласието си.
Първите седмици от 1925 година бяха изминали, когато прочетох във вестника, че привлекателната сътрапезница на Адриан от Цюрих е пристигнала в столицата ни и че тя — неслучайно, защото приятелят ми бе споменал, че й препоръчал този адрес — е отседнала с леля си в същия швабингски пансион, в който и той беше живял няколко дни след завръщането си от Италия — именно в пансиона „Гизела“. Театърът, за да повиши интереса на публиката към предстоящата премиера, беше сам дал това съобщение и тая вест веднага след това ни бе потвърдена и от една покана на Шлагинхауфенови да прекараме идната съботна вечер у тях в обществото на тази известна театрална художничка.
Не мога да опиша напрежението, с което очаквах тази вечер. Нетърпение, любопитство, радост, безпокойство се смесваха и пораждаха в душата ми дълбока възбуда. Защо? Не защото или не само защото Адриан ми беше разказал след завръщането си от швейцарското пътуване между другото и за срещата си с Мари и ми бе описал нейната личност, като при това бегло бе споменал и за приликата на гласа й с този на майка му — тук имаше и иначе нещо, което ме накара веднага да наостря слух. Разбира се, портретът, който ми той нарисува, не беше ентусиазиран, напротив, думите му бяха спокойни и сдържани, изразът на лицето през това време неподвижен и погледът му насочен някъде встрани в стаята. Но че това запознанство му беше направило впечатление, се виждаше, макар и от факта, че бе запомнил добре името и презимето на момичето, докато, както споменах вече, в по-голямо общество той рядко знаеше името на този, с когото разговаряше, а тук и неговият разказ далече надхвърляше границите на някакво самоупоменаване.
Освен това имаше и нещо друго, което накара така необикновено да забие сърцето ми, раздвоено между радост и съмнения. А именно при следното мое посещение в Пфайферинг Адриан направи някои забележки в смисъл, че може би нямало да остане повече тук, че може би предстоели някакви промени във външния му живот възможно било скоро да приключи вече със самотата напоследък живеел с мисълта да сложи край на такъв живот и други подобни — с една дума забележки, които означаваха само това, че той има намерение да се жени. Престраших се и го запитах дали тези негови намеци не са във връзка със запознанствата, които е направил по време на пребиваването си в Цюрих. Той отговори:
— Та кой ти пречи да правиш предположения? Впрочем тая тясна стаичка съвсем не подхожда за такива изповеди. Едно време у дома, ако не се лъжа, ти ми направи подобни разкрития на Сион. За такъв разговор би трябвало да се качим сега на Рида.