Представете си моето изумление!
— Драги — казах аз, — това е сензационно, вълнуващо!
Той ме посъветва да обуздая вълнението си. Фактът, че станал на четиридесет години, бил в края на краищата достатъчно предупреждение да побърза, за да не изпусне влака. Да не съм питал повече и да изчакам.
В себе си аз вече се радвах, защото неговото намерение означаваше край на неестествената връзка с Швертфегер щеше ми се много да вярвам, че той съзнателно прибягваше до това средство. Как ще се отнесе към това цигуларят и свирачът с уста, беше второстепенен въпрос, който съвсем не ме безпокоеше, тъй като Швертфегер беше постигнал целта на хлапашкото си честолюбие и бе получил концерта. След този свой триумф, мислех си, той ще бъде готов да заеме в живота на Адриан вече едно по-разумно място. Което ме повече занимаваше, беше странният начин на Адриан да говори така за своето намерение, сякаш неговото осъществяване зависеше само от неговата воля, сякаш за съгласието на момичето нямаше какво да се грижи. Колко готов бях да поздравя едно такова самочувствие, което вярваше, че единствено то има правото да избира, че е достатъчно само то да направи избора си! И все пак сърцето ми тръпнеше пред наивността на тази вяра: лично на мене тя повече ми изглеждаше като израз на самотността и отчуждеността, качества, които създаваха неговата аура и ме караха против волята ми да се съмнявам дали изобщо този мъж е създаден да събуди любовта на една жена. Като премислях всичко това, аз започвах вече да се съмнявам, че самият тон вярва по начало в такава възможност, и трябваше да потискам у себе си чувството, че той само представя нещата така, сякаш за него успехът не подлежи на съмнение. Дали неговата избраница имаше в този момент и най-малка представа за мислите и намеренията, които той свързваше с нейната личност, остана неуяснено.
То остана за мене неуяснено и след приемала Бриенерщрасе, където се запознах с Мари Годо. Колко много ми хареса тя, може да се разбере от описанието, което дадох за нея малко по-горе. Бях пленен не само от нежната нощ на погледа й, за който знаех колко е чувствителен към него Адриан, не само от очарователната и усмивка и музикален глас, но също и от приветливата й умна сдържаност, от деловия й, положителен, дори отсечен тон на жена, която сама се бори да изкара прехраната си и се е отърсила затова от обикновените женски превземки. Бях просто щастлив да си я представям като съпруга на Адриан и мислех, че разбирам добре чувството, което тя му вдъхваше. В нейното лице не заставаше ли пред него „светът“, от който самотността му се плашеше, не заставеше ли това, което и в артистично-музикален смисъл би могло да се нарече „свят“, сиреч извъннемското — но в сериозно приветлив облик, който будеше вече доверие, обещаваше допълнение, насърчаваше към сливане? Не я ли обичаше той, като изхождаше от своя ораториен свят, свят на музикална теология и математическа магия на числата? Душата ми радостно се възбуждаше, като гледах тези две човешки същества тук в рамката на едни и същи стени, макар и почти да не ги виждах да влизат в личен досег. Когато веднъж общото течение събра случайно Мари, Адриан и мене и още едно четвърто лице в една група, аз почти веднага се оттеглих с надеждата, че и четвъртият ще има толкова такт, за да последва примера ми.
Вечерта у Шлагинхауфенови не беше вечеря, а прием в девет, часа със студен бюфет в съседната трапезария до салона с колоните. След войната обществената картина се бе променила съществено. Нямаше го вече барон фон Ридезел, който да се застъпва за „грациозното“ отдавна вече свирещият на пиано кавалерист бе потънал във водовъртежа на историята нямаше го и правнукът на Шилер, господин фон Глайхен-Русвурм уличен в гениално замислен опит за измама, който най: глупаво се бе провалил, той се беше оттеглил уплашено от света и превърнал в нещо като доброволен затворник в долнобаварското си имение. Историята беше почти невероятна. Говореха, че баронът бил изпратил до един бижутер в чужбина добре опакована и много високо, над стойността си застрахована скъпоценност, за да бъдела там преработена. Но когато бижутерът получил и разтворил колета, не намерил в него нищо друго, освен една умряла мишка. Некадърното животинче не изпълнило задачата, която подателят му бил възложил. Той очевидно е смятал, че гризачът ще прогризе опаковката и ще офейка, като създаде по този начин илюзията, че скъпоценността е изпаднала през бог знае по какъв начин произлязлата дупка и още по пътя безследно изчезнала, поради което застраховката е трябвало да бъде изплатена. Вместо това мишката беше умряла, без да пробие дупката, която да обясни изчезването на всъщност никога непоставяното в пакета колие — и така изобретателят на тая измама се видял по най-смешен начин изложен. Беше твърде възможно, че той бе заимствувал тая идея от някоя културно-историческа книга и станал жертва на нея. Но не е изключено вината за неговата смахната идея да носеше и общата морална обърканост през това време.