Какви имах въпроси? Всъщност само един: ако Адриан желаеше Мари да знае, че той търси повод да я види — защо да не се обърне направо към нея, защо да не я извика по телефона, защо да не отиде дори в Мюнхен, за да потърси дамите и сам да ги покани? Тогава още не знаех, че тук имаше вече една тенденция, една идея, че всичко това бе до известна степен предварително изпробване на нещо, което щеше да дойде по-късно, че това вече свидетелствуваше за склонност да изпраща при любимата — така трябва да назова девойката друг, който да й говори вместо него.
Отначало бях аз, когото той натовари с тази мисия, и аз я изпълних с готовност. Тогава именно сварих Мари с бяла, облечена над шотландската блуза работна престилка, която така добре й стоеше. Намерих я седнала до чертожната й дъска, един доста масивен наклонен плот, на който беше завинтена електрическа лампа. Като ме видя, тя стана, за да ме поздрави. Ние поседяхме заедно двадесетина минути в наетата им малка всекидневна. И двете дами явно се зарадваха на вниманието, което им се оказваше, и посрещнаха с живо задоволство плана за излета. Аз споменах само, че идеята за него не е моя — като между другото, вметнах, че от тях заминавам направо при моя приятел Леверкюн. Те заявиха, че без такова рицарско водачество едва ли биха имали възможност да се запознаят с прочутата околност на Мюнхен, с Баварските Алпи. Уговорихме деня и часа на срещата и заминаването. Сега вече можех да занеса на Адриан задоволителна вест и в подробния си отчет пред него не пропуснах да изразя възхищението си от приятния вид на Мари в работната й престилка. Той ми благодари с думи, в които, доколкото долових, нямаше ирония:
— Ето, виждаш ли, хубаво е човек да има верни приятели.
Железопътната линия за Оберамергау е в по-голямата си част същата, която води за Гармиш-Партенкирхен, едва към края тя се отделя, като минава през Валдсхут и Пфайферинг. Адриановото местожителство беше на половината път към нашата цел, така че в уречения ден, към десет часа, само ние останалите, Швертфегер, Шилдкнап, парижките гости, жена ми и аз, се срещнахме при влака на главната мюнхенска гара. Първият час на пътуването премина, без приятеля ни засега, през още равнинната, замръзнала местност. Той беше съкратен от една закуска със сандвичи и червено тиролско вино, подготвена от моята Елена, през време на която Шилдкнап с хумористично изказваните си страхове да не остане на сухо ни разсмиваше от сърце. „Дайте на Кнапи — казваше той (така се наричаше той самичък, преиначавайки името си по английски маниер), — дайте на Кнапи повечко!“ Неговата естествена, нескривана и шеговито подчертавана лакомия беше неудържимо комична. „Ох, че вкусно!“ — охкаше той със светнали от удоволствие очи, като дъвчеше един сандвич с варен пушен език. Неговите шеги бяха съвсем явно предназначени на първо място за мадмоазел Годо, която му харесваше, разбира се, не по-малко, отколкото и на нас, останалите. Тя изглеждаше извънредно добре в маслиненозеления си зимен костюм, обточен с кафяви кожички, и аз, подчинявайки се на чувството си — защото знаех какво предстоеше, — просто не можех да откъсна погледа си от нейните черни очи, от този черен като смола й при това тъй весел блясък сред тъмните й ресници.
Когато Адриан, поздравен от цялата компания с шумното веселие на хора, тръгнали да се забавляват, се качи при нас във Валдсхут, изпитах странен ужас — ако това е думата, която би могла да изрази чувствата ми. Във всеки случай в тях имаше нещо подобно на ужас. Едва сега осъзнах, че в купето, което бяхме заели (макар че всъщност то не беше същинско купе, а открито поделение от един цял второкласен вагон), с други думи, в едно тясно пространство неговите очи се срещнаха с черните, сините и също такива като неговите смесени очи — с привличането и индиферентността, с възбудата и равнодушието — и че тези очи щяха да останат така заедно през целия ден, който поради това стоеше в известен смисъл под знака на тази констелация — и може би трябваше да стои, така че един посветен можеше да познае в нея действителната идея на този ден.