— Що е истина? — рече най-сетне той. И Рюдигер Шилдкнап веднага се съгласи с него, като заяви, че истината имала различни аспекти и че в случаи като този медицинско-натуралистичното гледище не можело действително да има последната дума, макар че и не би трябвало напълно да се отхвърля като съвсем без значение. В натуралистичното гледище, добави той, плиткото се съчетавало по много своеобразен начин с меланхоличното — което, разбира се, съвсем не било нападка срещу „нашия Рудолф“ — той съвсем не бил меланхолик, но това съчетание могло да се приеме като символ на една цяла епоха, на деветнадесетото столетие, на което решително била присъща склонността към такава плитка мрачност. Адриан се изсмя — не от изненада естествено. В негово присъствие човек непрестанно имаше чувството, че всички идеи и гледища, които се изказваха около него, са съсредоточени в самия него и че той само иронично ги изслушва, като предоставя на хората по най-различен начин да ги изказват и да се застъпват за тях. Някой изрази надеждата, че новият двадесети век ще донесе най-после известно повишаване, разведряване в жизненото настроение на епохата. В размяна на мисли по това, дали вече има признаци за такова разведряване, или няма, разговорът почна да се прекъсва и да замира. Пък и всички изобщо почувствуваха умора след толкова часове, прекарани в движение из планината на чист, мразовит въздух. Разписанието на влаковете също си каза думата. Ние извикахме кочияша и под небе, обсипано с ярки звезди, шейната ни откара до малката гара, на чийто перон останахме да дочакаме влака за Мюнхен.
Връщането премина сравнително тихо донякъде и от внимание към задрямалата леличка. С племенничката Шилдкнап разменяше от време на време приглушено по някоя дума от разговора ми с Швертфегер се убедих, че той не ми се сърди Адриан разпитваше Елена за всекидневни неща. Противно на всякакво очакване и за мое почти весело, безмълвно затрогване гой не се раздели с нас във Валдсхут, а пожела да изпрати гостенките ни, двете парижки дами, до Мюнхен и до техния пансион. На главната гара ние се сбогувахме с тях, тримата, и се пръснахме на различни страни, а той нае файтон и отведе лелята и племенницата до пансиона им в Швабинг — една кавалерска постъпка, която изтълкувах в мисълта си като потребност от негова страна да прекара края на този ден сам в обществото на черните очи.
Едва в единадесет часа обичайният влак отнесе Адриан към скромното му убежище, при наближаването на което той своевременно даде със свирката си знак на бодърствуващия Кашперл или Зузо, че вече се връща.
XLI
Мои съчувствуващи читатели и приятели — аз продължавам. Над Германия катастрофата вече се разразява, из развалините на нашите градове се разхождат угоени от труповете плъхове, грохотът на руските топове наближава вече Берлин, преминаването на Рейн беше играчка за англосаксонците, нашата собствена воля, еднаква с волята на врага, беше допринесла, види се, за това, краят е близък, близък е краят, той вече се е надвесил и се разразява над теб, о жителю на страната — но аз продължавам. Какво се е разиграло само два дни след описания паметен за мене излет между Адриан и Рудолф Швертфегер и как се е разиграло — това аз зная, макар и някой десет пъти да ми твърди, че не бих могъл да го зная, понеже „не съм бил там“. Не, аз не бях там, но днес за мене психически е факт, че съм бил там, защото всеки, който е преживял подобна история и продължава като мен да я преживява, придобива поради ужасната си запознатост с нея вече и чувството, че лично е видял и чул дори скритите нейни фази.