Адриан помолил по телефона своя спътник до Унгария да дойде в Пфайферинг. Да дойдел колкото е възможно по-скоро, защото работата, по която искал да говори с него, не търпяла отлагане. Рудолф идваше винаги веднага. Адриан му позвънил в десет часа сутринта, значи, през работното си време, факт, сам по себе си забележителен, и същия ден в четири часа следобед цигуларят бил вече там. Между другото същата вечер той трябвало да свири на един абонаментен концерт на Цапфенщьосеровия оркестър, за което Адриан и не помислил.
— Ти заповяда и ето ме — казал Рудолф, — какво има?
— О, ще ти кажа веднага — отговорил Адриан. — Важното е, че си тук. Радвам се да те видя, дори повече от обикновено. Запомни това!
— На всичко, което ще ми кажеш — отвърнал Рудолф с изненадващо хубав обрат, — това ще бъде като златен фон.
Адриан предложил една разходка, при ходене се приказвало по-добре. Швертфегер приел с удоволствие, изказал само съжаление, че нямал много време, тъй като трябвало да бъде на гарата за влака в шест часа, за да не закъснее за концерта. Адриан се ударил по челото и го помолил да го извини за разсеяността му. Може би щял да я разбере по-добре, след като го изслуша.
Времето било омекнало. Снегът, доколкото бил изринат встрани, се топял и просмуквал и пътищата били разкаляни. Приятелите били о галоши. Рудолф не бил събличал късата си шуба, а Адриан облякъл палтото си от камилска вълна, пристегнато с колан. Тръгнали към Рибарника и продължили покрай брега му. Адриан се осведомил за програмата на тазвечерния концерт. Сигурно пак „Първата“ от Брамс като гвоздей на вечерта? И пак „Десетата“? „Е, радвай се, в адажиото имаш да кажеш много гальовни неща.“ След това разказал, че още като момче си бил измислил на пианото, много преди да е чувал за Брамс, един почти идентичен мотив на извънредно романтичната тема за валдхорна от последната част, разбира се, без ритмичния трик с осминката с точка след шестнадесетинката, но мелодично напълно в същия дух.
— Интересно — рекъл Швертфегер.
Е, ами излетът от събота? Дали се е той забавлявал? И как му се струва, дали са останали доволни и другите?
— Не можеше да мине по-симпатично — заявил Рудолф. Сигурен бил, че всички ще запазят приятен спомен за този ден с изключение може би на Шилдкнап, който се преуморил и сега лежал болен. Той бил винаги много амбициозен в дамско общество. Впрочем Рудолф нямал основания да го съжалява, тъй като Рюдигер се държал доста дръзко към него.
— Той знае, че ти разбираш от шега.
— Това е вярно. Но нямаше нужда на всичко отгоре и да се закача с мен, още повече, че и Серенус ми се така нахвърли със своята кралска вярност.
— Той е учител. Човек трябва да го остави да поучава и коригира.
— Да, с червено мастило. И двамата ми са съвършено безразлични в тоя момент, когато съм тук и ти имаш да ми казваш нещо.
— Съвсем вярно. И тъй като говорим за излета, всъщност сме стигнали до въпроса, един въпрос, с уреждането на който ти би ме задължил много.
— Да те задължа? Аз?
— Кажи ми, какво мислиш за Мари Годо?
— За Годо? Та може ли някой да не я харесва? Сигурно и на теб ти харесва?
— Харесва не е съвсем подходяща дума. Трябва да ти призная, че още от Цюрих тя сериозно занимава ума ми, че ми е трудно да гледам на срещата ми с нея само като на епизод, че мисълта за нейното заминаване и за това, че може би никога вече няма да я видя, ми е почти непоносима. Струва ми се, че бих желал — че би трябвало винаги да я виждам, винаги да я имам край себе си.
Швертфегер се спрял и погледнал този, който казал това, най-напред в едното, после в другото око.
— Наистина ли? — казал той и пак тръгнал, като навел глава.
— Да, така е — потвърдил Адриан. — Сигурен съм, че не ми се сърдиш за доверието, което ти оказвам. Тъкмо затова ти се и доверявам, защото съм сигурен, че не се сърдиш.
— В това можеш да бъдеш сигурен! — промълвил Рудолф.
Адриан продължил:
— Погледни на всичко човешки! Вече съм на години, вече съм на четиридесет. Като приятел би ли искал да прекарам остатъка от живота си в тая килия? Погледни на мене като на човек, който може да бъде обхванат от известен страх, че ще изпусне момента, че ще закъснее, и затова копнее за по-топло домашно огнище, за една в пълния смисъл на думата подходяща другарка в живота, с една дума — за по-мек, по-човешки климат в живота, и то не само заради удоволствието от един по-удобен семеен кът, но преди всичко, защото очаква от това подтик и нови сили за своята работа, защото се надява, че то ще внесе много нещо в човешкото съдържание на бъдещото му творчество.