Швертфегер помълчал още няколко крачки. След това заговорил задавено:
— Ти каза сега четири пъти „човек“ и „човешки“. Броих ги. Откровеност за откровеност: нещо се надига в мене, когато употребяваш тази дума, когато я употребяваш по отношение на себе си. Звучи така невероятно неподходящо, да, дори засрамващо в твоите уста. Извинявай, че ти казвам това! Досега твоята музика нечовешка ли беше? Тогава тя дължи своето величие в края на краищата на своята нечовечност. Прости за глупавата ми забележка! Не бих желал да чуя от тебе произведение, вдъхновено от човек.
— Не? Наистина ли не желаеш това? И все пак вече три пъти свири едно такова пред хората? И пожела да го посветя на тебе! Зная, че нямаш за цел да ми говориш жестокости. Но не намираш ли, че е жестоко да ми казваш, че аз съм това, което съм, само благодарение на своята безчовечност и че за мене човечността не подхожда? Жестоко и несмислено — тъй като жестокостта винаги се ражда от несмислеността? Че нямам нищо общо с човечността, че не бива да имам нищо общо с нея, ми го казва човекът, който с поразително търпение ме спечели за човешкото и ме накара да му заговоря на „ти“, казва ми го човекът, край когото за пръв път в живота си почувствувах човешка топлота.
Изглежда, че то е било само палиатив.
— Дори и така да е било! Може би това е било опит за привикване към човечното, една подготовка за него, от това то не губи нищо от своята стойност. В своя живот аз срещнах човек, чието сърцато търпение преодоля, може да се каже, смъртта той освободи човешкото в мене, научи ме на щастие. Може би никой няма да узнае това, може би то няма да бъде отбелязано в моята биография. Но нима това ще намали неговата заслуга, ще намали честта, която тайно му се пада?
— Ти умееш да обръщаш нещата по много ласкателен за мене начин.
— Не ги обръщам, а ги представям такива, каквито са.
— Всъщност не става дума за мене, а за Мари Годо. За да можеш винаги да я виждаш, за да я имаш винаги край себе си, както се изрази, би трябвало да се ожениш за нея.
— Това е желанието ми, надеждата ми.
— О! А знае ли тя твоите намерения?
— Боя се, че не. Боя се, че не разполагам с нужните изразни средства, за да й изясня чувствата и желанията си — особено в присъствието на други, пред които ми е все пак твърде стеснително да играя ролята на ухажьор и селадон.
— Защо не я посетиш?
— Защото е против природата ми да я изненадвам направо с признания и предложения, които тя поради моята непохватност навярно съвсем не очаква. В нейните очи аз съм все още просто интересният самотник. Боя се от нейното изумление и от — може би прибързания й отрицателен отговор като следствие от това.
— Защо не й пишеш?
— Защото с това бих я затруднил навярно още повече. Тя би трябвало да ми отговори, а пък не зная дали тя е човек на перото. Колко трудно ще бъде за нея да ме пощади, ако ще трябва да ми откаже! И каква болка би ми причинила такава затрудняваща я пощада! Освен това страхувам се и от абстрактността на една такава кореспонденция — тя би могла, както ми се струва, да стане опасна за щастието ми. Не ми е приятно да си представям как Мари отговаря на писмото ми сама, на своя глава, неповлияна от лични впечатления — иде ми да кажа дори: от личен натиск. Ти виждаш, че се боя от едно пряко нападение, но аз се боя и от пътя по пощата.
— Тогава какъв друг път виждаш?
— Нали ти казах, че можеш да ми помогнеш много в моето затруднение. Аз искам да те изпратя при нея.
— Мене?
— Тебе, Руди. Толкова ли ти се вижда безумно, ако твоите заслуги към мене — съблазнява ме да кажа: за моето душевно спасение, — заслуги, за които бъдещите поколения може би ще узнаят, а може и не, ако тези заслуги, значи, се увенчаят с това, че ти поемеш ролята на посредник, на изразител на моите чувства между мен и живота, на мой ходатай пред щастието? Това е една моя идея, едно хрумване както при композирането. Трябва да се приеме, че едно такова хрумване не може да бъде нещо съвсем ново. Какво може да бъде съвсем ново в нотите? Но така, както се слага тук в този случай, в тази връзка и в тази светлина, старото може да бъде, така да се каже, все пак ново, жизнено ново, оригинално и еднократно.
— Новотата ме най-малко интересува. Това, което казваш, е достатъчно ново, за да ме смае. Ако те разбирам правилно, аз ще трябва да стана нещо като сватовник пред Мари за тебе и да поискам ръката й от твое име?