— Разбрал си ме правилно, пък и едва ли би могъл да ме разбереш погрешно. Лекотата, с която ме разбираш, говори в полза на естествеността на задачата.
— Намираш ли? А защо не изпратиш твоя Серенус?
— Ти като че ли се подиграваш с моя Серенус. Сигурно те забавлява да си представиш моя Серенус като вестител на любовта. Нали приказвахме за личните впечатления, които не би трябвало съвсем да липсват, за да може момичето да вземе решение. Не се учудвай, ако си въобразявам, че тя ще изслуша с по-голяма благосклонност твоите думи, отколкото думите на един човек с неизразителното лице на Серенус.
— Съвсем не ми е да си правя шеги с когото и да било, Адри, и то, ако щеш, дори и поради това, че съм, разбира се, дълбоко трогнат и до известна степен тържествено настроен от ролята, която ми определяш в твоя живот и дори пред потомството. Попитах за Цайтблом, защото ти е много по-отдавнашен приятел…
— Добре де, само дето е по-отдавнашен. Смяташ ли, че това „само“ би могло да облекчи задачата му и да го направи по-подходящ за нея? Слушай, не е ли по-добре да го оставим най-после настрана. В моите очи той няма нищо общо с любовните работи. Ти си, а не той, на когото съм се доверил, който знае вече всичко, комуто, както по-рано се казваше, съм разкрил най-съкровените страници от книгата на сърцето си. Като отидеш при нея, направи така, че тя да ги прочете, разкажи и за мене, говори й добри неща за мене, открий внимателно чувствата, които храня към нея, желанията ми за живота, които са неразделни от тях! Попитай я нежно и весело по твоя симпатичен начин дали тя ме — е да, дали би могла да ме обича! Искаш ли? Не е необходимо да ми донесеш пълното й съгласие, съвсем не. Малко надежда е напълно достатъчна в резултат на твоята мисия. Върнеш ли се при мене с известието, че мисълта да свърже живота си с моя не й се вижда противна, не й се вижда чудовищна — тогава моят час ще удари, тогава аз сам ще поговоря с леличката й.
Те били вече оставили отляво Рида и вървели през боровата горичка зад него, от клоните на която капело вода. След това тръгнали по пътя край селото, който водеше назад към стопанството. Работниците и селяните, които срещали по пътя, поздравявали дългогодишния наемател у Швайгещилови по име. Като помълчали известно време, Рудолф заговорил отново:
— Че ще ми бъде лесно да говоря там добро за тебе, в това можеш да бъдеш уверен. Толкова по-лесно, Адри, като имам пред вид колко хубаво говориш ти за мене пред нея. Но аз искам да бъда откровен с тебе — толкова откровен, колкото и ти беше с мене. Когато ме попита какво мисля за Мари Годо, аз не се замислих ни най-малко и ти отговорих, че няма някой, който да не я харесва. Трябва да ти призная, че в този отговор вложих повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Нямаше да ти призная това, ако сам ти според старинния поетичен израз не беше разтворил пред мене книгата на сърцето си.
— Чакам с истинско нетърпение да чуя признанието ти.
— В същност ти вече го чу. Девойчето — ти не обичаш този израз, — момичето, значи, Мари и на мене не е безразлична — и ако казвам: не е безразлична, с това още далеч не съм изразил онова, което искам да кажа. Момичето е най-симпатичното, най-прелестното създание сред женския свят, което съм срещал някога. Още в Цюрих — аз свирех, свирех тебе и бях разчувствуван, достъпен за чувства — аз се влюбих в нея. А тук, ти сам знаеш, аз предложих излета, а и междувременно, това, разбира се, вече не знаеш, аз пак се срещнах с нея, с нея и леля Изабо. Пихме чай в пансиона „Гизела“ и ужасно симпатично се забавлявахме. Повтарям, Адри, че само поради днешния ни разговор, само поради взаимната ни откровеност ти разказвам това…
Леверкюн мълчал известно време. След това заговорил с глас, странно и многозначещо колеблив:
— Не, това аз не знаех. Нито за твоите чувства, нито за чая. Изглежда, че съм доста смешно забравил, че и ти си от плът и кръв и нямаш азбестова броня срещу очарованието на миловидността и красотата. Значи, ти я обичаш или, да речем, си влюбен в нея. Но позволи ми да ти задам един въпрос. Нашите намерения кръстосват ли се, мислиш ли да се ожениш за нея?
Изглеждало, като че Швертфегер обмисля. След това казал:
— Не, за това не съм мислил още.
— Не си ли? Да нямаш намерение просто да я съблазниш?
— Как само говориш, Адриан! Не говори така! И това не съм мислил.
— Тогава позволи да ти кажа, че твоето признание, твоето откровено и заслужаващо благодарност признание ме кара по-скоро да настоявам на молбата си, отколкото да се откажа от нея.