— Как разбираш това?
— В известен смисъл го разбирам така. Избрах тебе за тази приятелска услуга, защото в това ти си далече повече в стихията си, отколкото, да речем, Серенус Цайтблом. Защото от теб се излъчва нещо, което у него липсва и което смятам, че ще благоприятствува на моите желания и надежди. Това едно. Но ти, освен това дори споделяш до известна степен моите чувства, без все пак да споделяш и моите намерения. Ти ще говориш от собствените си чувства — за мене и моите намерения. Не мога да си представя по-подходящ и по-желателен сватовник.
— Щом го виждаш в тая светлина…
— Не мисли, че го виждам само в тази светлина! Виждам го и в светлината на твоята жертва и ти наистина имаш право да изискваш от мене да го виждам така. Искай това! Изисквай го най-настоятелно! Защото това значи, че ти признаваш жертвата като жертва, че желаеш да я принесеш. Ти ще я принесеш в духа на ролята, която играеш в моя живот, за да бъде пълна заслугата, която имаш към моята човечност — която може би ще остане в тайна, но може и да не остане тайна за света. Съгласен ли си?
Рудолф отговорил:
— Да, ще отида и ще положа всички усилия, за да изпълня задачата, която ми възлагаш.
— За това на сбогуване ще ти стисна здраво ръката — рекъл Адриан.
Те вече се върнали и Швертфегер имал още време да подкрепи с една малка закуска силите си заедно със своя приятел в залата с Нике.
Гереон Швайгещил бил впрегнал конете за него. Въпреки молбата на Рудолф да не си създава излишно безпокойство, Адриан седнал заедно с него на твърдите седалки на кабриолета, за да го изпрати до гарата.
— Не, трябва да те изпратя. Особено този път трябва — заявил той.
Влакът, достатъчно бавен, за да спира и в Пфайферинг, пристигнал и през отворения прозорец те си стиснали ръцете.
— Нито дума повече — казал Адриан. — Прощавай! Желая ти добър успех!
И вдигнал ръка, преди да си тръгне. Този, когото влакът отнесъл, той вече никога не видя. От него получи само едно писмо, на което отказа да отговори.
XLII
Когато го посетих следния път, десет или единадесет дни по-късно, той беше получил вече това писмо и ми заяви твърдото си решение да го остави без отговор. Изглеждаше блед и правеше впечатление на човек, претърпял тежък удар — то се добиваше особено от това, че склонността, която бях вече наистина забелязал от известно време у него, а именно да навежда при ходене главата и раменете встрани, сега се хвърляше още по-ясно в очи. Но външно беше или поне се представяше напълно спокоен, дори студен и сякаш искаше едва ли не да се извини пред мене заради високомерното си и невъзмутимо презрително отношение към извършеното спрямо него предателство.
— Надявам се — каза той, — че не си очаквал от мене изблици на морално негодувание и ярост. Просто един неверен приятел. Е, та какво? Изобщо аз не мога особено да се възмущавам от хода на нещата в света. Наистина това е горчив опит и човек се пита кому може още да вярва, щом самата ти дясна ръка посяга така срещу тебе. Но какво искаш? Такива са днешните приятели. Остава ми само срамът — и съзнанието, че заслужавам бой.
Поисках да узная от какво собствено смята, че трябва да се срамува.
— От поведението си — отговори той, — толкова глупаво, че ми напомня постъпката на едно хлапе, което в радостта си, че намерило птиче гнездо, го показва на друг — и тоя отива и му го открадва.
Какво можех да кажа, освен:
— Не бива от доверието да правиш грях и позор. Те остават върху крадеца.
Да можех да възразявам на самообвиненията му с повече убеденост! Защото дълбоко в сърцето си аз се съгласявах с него, тъй като държането му, цялата тази инсценировка със застъпничеството, сватовството, и то тъкмо чрез Рудолф, ми се виждаше пресилена, неестествена, укорителна и достатъчно беше само да си представя какво щеше да стане, ако на времето си, вместо сам да се обясня с Елена, бях изпратил някой привлекателен приятел да й разкрие сърцето ми — за да почувствувам цялата невероятна абсурдност на постъпката му. Но защо да усилвам още повече разкаянието му — ако беше разкаяние това, което долавях в думите му, четях по лицето му? Можеше да се каже, че той по собствена вина отведнъж бе загубил и приятеля, и любимата си, ако човек, ако аз бях напълно убеден, че тук работата се отнасяше до вина в смисъл на несъзнателна грешка, на фатално безразсъдство! Ако в моите размисли не се прокрадваше все по-настойчиво подозрението, че каквото и да бе станало, той повече или по-малко го беше предвиждал, че всичко това бе станало по негова воля. Нима можеше той сериозно да мисли, че това, което се „излъчваше“ от Рудолф, тоест безспорната еротична привлекателност на този човек, би могло да спечели за него, за Адриан, благоволението и ръката на Мари? Нима можеше да се вярва, че той е разчитал на него? Понякога ме обземаше подозрението, че той, който представяше работите така, като че ли другият правеше жертва, всъщност сам бе принесъл най-голямата жертва — че той нарочно бе пожелал да събере тези две човешки същества, които по силата на това, че бяха достойни за любов, бяха предопределени едно за друго, — за да се оттегли после самопожертвувателно в своята самота. Но не, всичко това подхождаше на моя начин на мислене, не на неговия. На мене, на моето преклонение пред него се искаше в основата на привидната грешка, на така наречената глупост, която бил уж извършил, да лежат мотиви на такава нежна, на такава болезнено добросърдечна човечност! По-нататъшните събития ме изправиха лице с лице с една истина, толкова корава, толкова студена и жестока, че тя се оказа непосилна за добродушното ми сърце и пред нея то се вцепени в леден ужас — една истина недоказана, безгласна, разкриваща се само с изцъкления си втренчен поглед, истина, която ще остане неизречена, защото не съм аз човекът, който ще я облече в думи…