Сигурен съм, че Швертфегер, доколкото си е давал сам сметка, се бе запътил за Мари Годо с най-добри, най-честни намерения. Но не по-малко съм сигурен, че тия намерения още от самото начало не бяха почивали на особено здрава основа и че, напротив, те са били вътрешно застрашени и готови всеки момент да се разколебаят, да изчезнат, да се преобразят. Това, което Адриан му бе втълпил за значението на неговата личност за живота и човечността на приятеля му, не беше останало без ласкаещо и насърчително влияние върху суетността му, а и мисълта, че настоящата му мисия произтича от това значение, той бе възприел пак от този по-умен тълкувател на нещата. Но ревността, обидата поради промяната на чувствата у завоювания приятел и съзнанието, че той, Руди, е вече само средство, оръдие в ръцете на този приятел са противодействували на тези влияния и аз съм склонен да мисля, че тайно в себе си той се е чувствувал свободен, тоест необвързан да отговаря на една взискателна невярност с вярност. Това ми е вече доста ясно. Ясно ми е също, че не е малко изкушение да изпълняваш любовна мисия за друг, особено ако с тази мисия се натоварва един фанатик на флирта, за чийто морал в самото съзнание, че работата се отнася до флирт или до нещо сродно на флирта, има вече нещо, което отпуска юздите.
Може ли някой да се съмнява, че аз съм в състояние да предам това, което се е разиграло между Рудолф и Мари Годо, със същата дословност, с която разказах и разговора в Пфайферинг? Съмнява ли се някой, че аз „съм бил“ там? Мисля, че не. Но мисля също, че едно точно възпроизвеждане на станалото не е нито наложително вече, нито желателно. Неговият съдбоносен завършек, който на някои, не на мене обаче, отначало се виждаше весел, е бил плод не само на една среща с това предположение, вярвам, всеки ще се съгласи. Била е необходима и втора среща, към която Рудолф е бил подтикнат от начина, по който Мари го е изпратила да си върви след първата. Когато влязъл първия път в малкото преддверие на пансиона, лицето, което най-напред срещнал, било леля Изабо. Той я попитал за племенницата й, помолил я да му разреши да размени с нея няколко думи между четири очи в интереса на едно трето лице. Старата дама го насочила към всекидневната и работната стая с една усмивка, дяволитостта на която издавала, че не вярва на приказките му за някакво трето лице. Той влязъл при Мари, която го поздравила колкото любезно, толкова и изненадано и се запътила да предизвести леля си, но за нейно растящо, във всеки случай подчертано весело учудване той й обяснил, че това е излишно. Старата дама знаела за неговото посещение и щяла да се присъедини към тях, след като свършат разговора по един много важен, много сериозен и хубав въпрос. Какво е отговорила тя! Сигурно някоя обикновена шега. „Страшно съм любопитна да го чуя“ или нещо подобно. И тя помолила господина да се настани удобно, преди да започне разговора си.
Той седнал до нея на един стол, който притеглил до чертожната й дъска. Никой не би могъл да го обвини, че е престъпил думата си. Държал беше на нея и я бе честно изпълнил. Заговорил за Адриан, за неговото изключително значение, за големия му дар, който публиката постепенно щяла да разбере, за своята преданост към него и за възхищението си от този необикновен човек. Заговорил й за Цюрих, за срещата им у Шлагинхауфенови, за деня, прекаран в планината. Признал, че приятелят му я обича — как става това? Как се признава на една жена любовта на друг? Навеждаме ли се към нея? Поглеждаме ли я в очите? Улавяме ли с молба ръката й, която искаме да поставим в ръката на трето лице? Това не зная.