Аз бях имал задачата да предам само поканата за излет, а не да правя предложение за женитба. Всичко, което зная, е, че тя отдръпнала бързо ръката си, било от неговата, било само от скута си, където бе лежала свободно, и че лека руменина обагрила бледните й страни на южнячка, а усмивката изчезнала от тъмните й очи. Тя не могла да схване, не била сигурна, че е схванала. Попитала го дали наистина разбира правилно, че той й прави предложение от името на господин доктор Леверкюн. Да бил отговорът, дългът и приятелството го карали да стори това. Адриан го помолил от деликатност и той помислил, че не бива да му отказва. Нейният видимо хладен, видимо подигравателен отговор, че това е много хубаво от негова страна, не бил от естество да намали смущението му. Едва сега осъзнал той необикновеността на положението и на ролята си и почувствувал страх, че за нея би могло да има нещо обидно в тях. Нейното държане — това изпълнено с хладна почуда държане — едновременно го и плашело, и тайно радвало. Със заекване той се опитал да оправдава още някое време своето поведение. Тя не знаела колко тежко било да се откаже нещо на човек като този. Освен това той се чувствувал отчасти отговорен за обрата, настъпил в живота на Адриан вследствие на това чувство, защото тъкмо той бил този, който го накарал да предприемат пътуването до Швейцария, където приятелят му се срещнал с нея. Странно наистина, концертът за цигулка, посветен всъщност на него, се оказал в края на краищата само средство, което позволило на композитора да я види. Той я молел да разбере, че това съзнание за отговорност било допринесло извънредно много за готовността му да изпълни желанието на Адриан.
Тук тя отново отдръпнала ръката си, която той при изказването на молбата си се опитал да улови, и отговорила следното. Казала му да не си прави повече труд, тъй като тя не държала да разбере ролята, с която се бил нагърбил. Съжалявала много, че трябва да разбие неговите приятелски надежди, но ако все пак личността на неговия приятел й направила, разбира се, впечатление, почитта, която изпитва към него, нямала нищо общо с чувствата, които биха могли да дадат нужната основа за толкова красноречиво предложения й брак. Познанството й с доктор Леверкюн било чест и радост за нея, но за съжаление отговорът, който сега е принудена да даде, изключвал занапред всякаква среща с него като неудобна. Тя съжалявала искрено, че в този смисъл новото положение на нещата засягало и приятеля и застъпника на тези неизпълними желания. След случилото се било несъмнено по-добре и по-леко да не се виждат вече. С това тя приятелски се сбогувала с него: „Adieu, monsieur!“
Той се примолил: „Мари!“ Но тя само изказала учудването си, че той я познава по име, и повторила сбогуването си, което тъй ясно звучи с нейния тембър в ушите ми: „Adieu, monsieur!“
Той си тръгнал — гледал отвън, като пребито псе, но вътрешно — ликуващ от щастие. Брачната идея на! Адриан се бе оказала глупост, каквато си бе по начало, а това, че той беше поел задължението да я изложи, я бе страшно разсърдило — тя беше очарователна в своята засегнатост. Да съобщи на Адриан за резултата от своето посещение, той не бързаше — колко беше доволен заради честното си признание, че не е: равнодушен към прелестите на Мари, с това той си бе: измил ръцете пред него! Първото нещо, което направи, беше да седне и да съчини едно писмо до Мари Годо. Писа й, че не може вече нито да живее, нито да умре, откакто чул нейното „Adieu, monsieur!“, че за него е въпрос на живот и на смърт да я срещне отново, за да й зададе въпроса, който от цялата си душа отправя още: сега към нея: нима тя наистина не разбира, че един мъж: може от преклонение пред друг да пожертвува своите: собствени чувства, да се постави над тях, като стане: безкористен тълкувател на желанията на другия? И после — нима не разбира, че потисканите, овладените от: вярност към приятеля чувства са ликуващо избухнали, след като се оказало, че другият няма изгледи за успех? Той я моли да извини едно предателство, което той е извършил не към друг, а към самия себе си. Той не: се разкайва за него и е свръхщастлив, че няма да извърши вече предателство към никого, ако й признае, че я обича.
И все в този дух. Не съвсем неумело. Написано с увлечение, в поривите на флирта и без, както ми се струва, ясното съзнание, че след сватосването от името на Адриан любовното му признание остава свързано с предложението за женитба, до мисълта, за която донжуановската му глава никога от само себе си не би стигнала. Писмото било прочетено от леля Изабо на Мари, която не искала да го отвори. Рудолф не получи отговор на него. Но когато два дни по-късно помолил прислужницата от пансион „Гизела“ да съобщи за посещението му на лелята, той бил приет. Мари била в града. Старата дама с дяволит упрек му съобщила, че след последното му посещение Мари си поплакала на гърдите й. Според мене това беше измислено. Лелята просто е искала да подчертае гордостта на племенницата си. Мари била дълбоко чувствуващо, но гордо момиче. Определени надежди — възможност да се срещнат тя не могла да даде. Но той трябвало да знае, че тя ще се постарае да убеди Мари в почтеността на неговия начин на действие.