След други два дни той бил пак там. Мадам Ферблантие — това беше името на лелята, тя бе вдовица — влязла при племенницата си. Позабавила се доста време, но най-сетне се появила и с насърчително намигване му дала знак да влезе. Естествено той носел цветя.
Какво още да кажа? Аз съм твърде стар и твърде скръбен, за да възсъздавам една сцена, чиито подробности не представляват за никого интерес. Рудолф повторил предложението на Адриан, този път за себе си, макар че този вятърничав човек подхождаше за съпруг толкова, колкото аз за донжуан. Впрочем безсмислено е да си създаваме грижи за бъдещето и изгледите за щастие на един брак, на който не бе съдено да се сбъдне, който бързо бе осуетен от безмилостната съдба. Мари се решила да обикне този покорител на женските сърца с „малкия тон“, за чиято стойност на артист и сигурно бъдеще бе получила горещи уверения от толкова сериозна страна. Изглежда, че е чувствувала в себе си сили да го задържи, да го привлече към себе си, да превърне този лудетина в примерен съпруг тя му оставила ръцете си, приела целувката му и преди да изтекат двадесет и четири часа, веселата вест, че Руди се уловил в мрежата, че концертмайсторът Швертфегер и Мари Годо са се сгодили, обиколи вече целия ни кръг от познати. Допълнително се говореше, че той щял да развали договора си с Цапфенщьосеровия оркестър и щял да се венчае в Париж, където искал да постъпи в току-що формиращия се нов „Orchestre Symphonique“.
Несъмнено там щяха да го посрещнат с отворени обятия, но също така несъмнено беше, че не искаха да го пуснат и От Мюнхен, и преговорите за развалянето на договора протекоха бавно. Все пак неговото участие в поредния Цапфенщьосеров концерт — първия след онзи, за който той се бе завърнал в последната минута от Пфайферинг — се схващаше като един вид прощален концерт. И тъй като тъкмо за тази вечер диригентът доктор Едшмит бе избрал особено атракционна програма от Берлиоз и Вагнер, в концертната зала се беше събрал, както се казва, целият Мюнхен. Многобройни познати лица се мяркаха в редиците и когато ставах, трябваше непрекъснато да се кланям на всички страни: тук бяха Шлагинхауфенови с постоянните гости на техните приеми, Радбрухови с Шилдкнап, Жанета Шойрл, Цвичер, Биндер-Майореску и още някои други, които бяха дошли не в последна сметка и за да видят като годеник Руди Швертфегер вляво отпред до своя пулт. Годеницата му впрочем не присъствуваше — както казваха, била се завърнала в Париж. Поклоних се на Инес Инститорис. Тя беше сама, тоест заедно е Кньотерихови, без мъжа си, който не беше музикален и прекарваше вечерта в „Алотрия“. Седеше доста в дъното на салона, облечена в рокля, чиято простота граничеше с оскъдността — с протегнато косо напред вратле и високо издигнати вежди, изострила с фатална закачливост устните си, и аз не можах да се отърся от досадното впечатление, когато отвърна на поздрава ми, че тя все още продължава да ми се надсмива със злостен триумф за онзи дълъг разговор вечерта в нейната всекидневна, когато така майсторски беше злоупотребила с моето търпение и съчувствие.
Колкото се отнасяше до Швертфегер, той добре знаеше, че ще среща само любопитни погледи и затова почти не погледна към салона през цялата вечер. От време на време, когато можеше да го стори, той настройваше цигулката си или прелистваше нотите. Заключението на концерта беше естествено увертюрата на „Майсторите певци“, изпълнена широко и весело и без това бурните ръкопляскания станаха още по-бурни, когато Фердинанд Едшмит покани оркестрантите да станат и с благодарност стисна ръката на концертмайстора си. Когато тази сцена се разиграваше, аз бях вече горе на средната пътека, забързан към гардероба, за да избягна блъсканицата пред него при вземането на палтото и шапката. Имах намерение да измина пеш поне една част от пътя до дома, тоест до квартирата ми в Швабинг. Пред концертната сграда срещнах един господин от кръга на Кридвис, професор Гилген Холцшуер, почитателя на Дюрер, който излизаше също от салона. Той ме въвлече в разговор, като започна да критикува програмата на тазвечерния концерт — съчетанието на френска виртуозност с немско майсторство било пълна безвкусица, в която отгоре на всичко имало и лошо прикрита политическа тенденция. Твърде много миришело на немско-френско разбирателство и пацифизъм, още повече, че този Едшмит бил известен като републиканец и неблагонадежден национално. През цялата вечер го смущавала тази мисъл. За жалост днес всичко било политика, нямало вече духовна чистота. За да бъдела тя възстановена, начело на големите оркестри трябвало да застанат хора с несъмнено патриотични, немски разбирания.