Не му казах, че тъкмо той е, който политизира всичко, и че думата „немски“ днес съвсем не се покрива с понятието духовна чистота, а е само един партиен лозунг. Възразих само, че достатъчна доза виртуозност, френска или не, се съдържа и в намерилата интернационално признание Вагнерова музика и веднага дадох благоприятна насока на разговора, като заговорих за една статия върху проблемите на пропорциите в готическата архитектура, която той бе публикувал напоследък в списанието „Изкуство и хора на изкуството“. Комплиментите, които му казах по този повод, просто го ощастливиха, направиха го мек, той забрави политиката и аз използувах подобреното му настроение, за да се сбогувам с него и да тръгна надясно, тъй като той тръгна наляво.
По горната Тюркенщрасе стигнах скоро до Лудвигщрасе и тръгнах по лявата страна на тихото Монументал-шосе (всъщност от дълги години асфалтирано), в посоката на Триумфалната арка. Вечерта беше облачна и много мека, зимното палто ми натежа и аз застанах на трамвайната спирка на Терезиенщрасе, за да чакам някой от трамваите, които се движат по линията за Швабинг. Не зная на какво се дължеше, но трябваше да чакам доста дълго, докато най-сетне се зададе една кола. Нередовности и закъснявания в движението се случват понякога. Беше десетката, напълно удобна за мен. Още я виждам и чувам как наближава от Фелдхернхале. Тези баварско сини мюнхенски трамвайни коли са много масивни и дали поради тази причина или поради особеностите на терена, се движат с ужасен трясък. Електрически искри святкаха непрекъснато под колелата и още повече горе на лирата, където те със съскане се пръскаха на студени огнени снопове.
Трамваят спря, аз се качих от предната платформа и влязох във вагона. Непосредствено до вратата вляво намерих празно място, освободено очевидно от някой току-що слязъл пътник. Трамваят бе пълен, всички места бяха заети. При задната врата стояха дори двама души прави и се придържаха за каишите. По-голямата част от пътниците се завръщаха, изглежда, от концерта. Между тях, някъде към средата на срещуположната пейка, седеше Швертфегер, стиснал кутията е цигулката между краката си. Той сигурно ме видя, когато се качвах, но избягваше погледа ми. Под палтото си носеше бяло шалче, което закриваше връзката на фрака, но както обикновено той и сега беше без шапка. Видя ми се хубав и млад с къдравата си виеща се коса, лицето му беше тъй поруменяло от преживяното напрежение, че в тази благородна възбуда сините му очи изглеждаха малко подпухнали. Но и това му приличаше, както и леко обърнатите устни, с които умееше така виртуозно да свири. Аз не съм от тези, които умеят бързо да се ориентират, и едва постепенно започнах да откривам, че в колата имаше и други познати. Размених поздрав с доктор Краних, който седеше на пейката откъм страната на Швертфегер, но доста далече от него, почти до самата задна врата. Едно случайно навеждане стана причина да забележа за своя изненада и Инес Инститорис, седнала на същата страна като мене само през няколко места към средата на вагона — косо срещу Швертфегер. Казвам: за моя изненада, защото това не беше нейният път към къщи. Но тъй като след това забелязах през още няколко места и приятелката й, госпожа Биндер-Майореску, която живееше някъде далече в Швабинг — отвъд „Големият гостилничар“, съобразих, че сигурно отива при нея на чай.
Сега вече ми стана ясно защо Швертфегер държеше хубавата си глава извърната предимно надясно, така че виждах само тъпия му донякъде профил. Той трябваше да се прави, че не забелязва не само човека, когото сигурно смяташе за второто „аз“ на Адриан в себе си аз вече му правех упреци, как е могъл да вземе точно същия трамвай — може би несправедливи, защото не бях положителен, че се е качил едновременно с Инес. Твърде възможно беше тя да се бе качила като мене след него и така да не му е било вече удобно да избяга, когато я е съгледал.